Артуро Перес-Реверте - Чиста кръв

— Бог няма нищо общо с това.

За разлика от очилата на поета, зеленикавите му очи не отразяваха проблясъците на кладите, а напомняха по-скоро на светли локви замръзнала вода. Последните пламъци разиграваха сенки и червеникави светлини по безмълвния му профил, сякаш изсечен с нож.

Аз се правех, че спя. Каридад ла Лебрихана беше седнала до възглавницата край леглото, в което ме бе сложила да спя след вечерята и топлата баня в едно от коритата на кръчмата. Тя бдеше над съня ми, кърпейки бельото на капитана на пламъка на свещта. Аз лежах със затворени очи, наслаждавах се на мекотата на постелята, потънал в сладък унес. Преструвката освен всичко друго ме улесняваше да не отговарям на никакви въпроси, нито да разправям каквото и да било за скорошното ми преживяване. Споменът за преживяния позор — не можех да забравя позорното самбенито, — още ме гризеше мъчително. Топлината на чаршафите, кроткото присъствие на ла Лебрихана, усещането, че пак съм сред приятели и най-вече възможността да лежа спокойно, със затворени очи, докато светът навън се въртеше, забравил за мен, ме потапяха в летаргия, граничеща с щастие, подсилено от съзнанието, че по време на затворничеството ми никой не изтръгна от мен и дума срещу Диего Алатристе.

Не отворих очи дори когато чух стъпките по стълбата; нито дори когато, сподавяйки радостния си възглас, ла Лебрихана пусна ръкоделието си на земята и се хвърли в прегръдките му. Чувах сдържаната глъч на разговора, няколкото звучни целувки на кръчмарката, прошепнатите протести на новодошлия, нови шушукалия, накрая шума на вратата при затварянето й и стъпки надолу по стълбата. Смятах, че съм останал сам, когато след продължителна тишина по пода отново отекнаха стъпките на капитана, приближиха се към леглото и спряха до мен.

Понечих да отворя очи, ала не го сторих. Знаех, че ме е видял на площада, потънал от срам, сред осъдените. Не можех да забравя още, че поради неподчинение на неговите заповеди, се бях оставил да ме уловят като синигер в примка през нощта, когато нападнаха манастира на „Блажените Девици“. Накратко казано, още не се чувствах достатъчно спокоен, за да се изправя пред въпросите или укорите му, нито дори пред мълчаливия упрек на погледа му. Тъй че останах неподвижен, дишах равномерно, преструвайки се на спящ.

Настъпи предълга тишина, в която не се случи нищо. Той несъмнено ме наблюдаваше на светлината на свещта, която ла Лебрихана беше оставила запалена. Не се чуваше никакъв шум, ни дишане, ни нищичко. И тогава, когато вече започвах да се усъмнявам дали наистина той бе там, усетих допира на ръката му, грапавата длан, която се отпусна за миг на челото ми, с топла, неочаквана нежност. Остави ръката си за малко там, неподвижна, сетне рязко я отдръпна. Тогава стъпките пак се отдалечиха и чух звука на долапа при отварянето му, чукването на чаша о гарафа за вино и придърпването на един стол.

Отворих предпазливо очи. На оскъдната светлина в стаята видях, че капитанът беше разкопчал дрехата си, свалил наметалото, и оставил шпагата; седеше край масата и пиеше мълчаливо. Виното бълбукаше при сипването в чашата, а той пиеше бавно, методично, сякаш нямаше какво друго да прави на този свят. Жълтеникавата светлина на восъчната свещ огряваше светлото петно на ризата му, профила, късата коса, линията на засуканите му войнишки мустаци. Умълчан и неподвижен, освен когато надигаше чашата, той седеше пред отворения прозорец, през който в полумрака се виждаха едва загатнати покривите и близките комини. Сред тях блестеше една-единствена звезда, неподвижна, тиха и студена. Алатристе се взираше упорито в чернотата, пустотата, или в собствените си призраци, скитащи се в мрака. Познавах добре погледа му, когато виното го замъглеше, и можех без усилие да си го представя в този момент: светлозелен и отсъстващ. На пояса му, върху мократа превръзка, едно кърваво петно растеше много бавно и оцветяваше в червено-бялата риза. Изглеждаше също тъй примирен и сам като звездата, която примигваше навън, в нощта.

Два дни по-късно слънцето огряваше улица „Толедо“ и светът отново беше безкраен и изпълнен с надежда, а силата на младостта бликаше във вените ми. Седнал пред вратата на кръчмата „Дел Турко“ аз се упражнявах в краснопис. Имах заръката да препиша това, което Лисенсиадо Калсас продължаваше да ми носи от площад „Провинсия“, и отново гледах света с предишния си оптимизъм, възстановявайки се след нещастието с онази бързина, с която единствено крепкото здраве и младостта даряват човека. От време на време вдигах поглед към жените, които продаваха зеленчуци на сергиите от отсрещната страна на улицата, кокошките, които кълвяха из сметта или момчетата за дребни поръчки, които се гонеха между преминаващите конници и наемните коли, или пък слушах гълчавата от разговорите в кръчмата. Чувствах се като най-щастливото момче на света. Дори стиховете, които преписвах в момента, ми се чинеха най-красивото нещо, писано някога: