Артуро Перес-Реверте - Чиста кръв

— Жалко, че не видяхте лицето му, когато му показах зелената книга — в пресипналия глас на поета прозираше умората му; още беше с прашните пътнически дрехи, с окървавените шпори и калните ботуши. — Луис де Алкесар стана по-бял от листовете, които поставих в ръцете му; после пламна целият, та се уплаших, че може да получи удар… Но най-важното беше да измъкнем Иниго оттам. За щастие успях да се приближа малко и да кажа припряно: „Господин секретар, няма време да си говорим разни врели-некипели. Ако не освободите момчето, вие сте загубен“… Което си е право, дори не опита да спори. Големият хитрец видя бъдещето си — така неизбежно, както и това, че един ден всички ние ще дадем сметка пред Всевишния.

Беше съвършено вярно. Преди писарят да успее да произнесе името ми, с пъргавина, която говореше много за качествата му на кралски секретар или за сериозността на случая, Алкесар бе излетял от ложата си като изстрелян от мускет, появявайки се пред слисания брат Емилио Боканегра, с когото размени шепнешком няколко бързи думи. По лицето на доминиканеца се изписаха последователно изненада, гняв и покруса, а отмъстителният му поглед би изпепелил дон Франсиско де Кеведо, но последният, изморен от пътуването, напрегнат от опасността, която още тегнеше над мен, и решен да стигне до края, дори ако този край настъпеше още там и го заловяха като престъпник, пет пари не даваше за всички убийствени погледи на света. Накрая, след като попи потта си с кърпа, отново блед, сякаш някой бръснар току-що му бе пуснал кръв, Алкесар се върна бавно в ложата, където чакаше поетът. И най-сетне, над рамото му, Кеведо видя как отзад, на подиума на инквизиторите, все още тресящ се от ярост, брат Емилио Боканегра викаше писаря. А последният, след като го слуша почтително няколко секунди, взе документа, който възнамеряваше да прочете заедно с присъдата ми, и го сложи настрани, изпращайки го в архивите за вечни времена.

Друга от кладите рухна с трясък и дъждът от искри изпълни мрака и усили блясъка, озаряващ двамата мъже. Диего Алатристе продължаваше да стои неподвижен до поета, без да отделя очи от пламъците. Под периферията на шапката гъстите мустаци и орловият нос караха лицето му да изглежда още по-слабо, изпито от умората от деня, а също и от скорошната рана в бедрото, която го мъчеше, макар да не беше сериозна.

— Жалко — прошепна дон Франсиско, — че не стигнах навреме, за да спася и нея.

Той посочи най-близката клада и изглеждаше засрамен заради участта на Елвира де ла Крус. Срамуваше се не от себе си или от капитана, а от всичко, което беше докарало горкото момиче дотук, погубвайки при това цялото му семейството. Засрамен бе навярно от онази земя, в която му се бе паднало да живее: земя на омраза и братоубийствена жестокост, ослепителна в жестовете си на безплодно величие, но ленива и жалка в ежедневните неща, земя, в която честността, нито стоическото му смирение, дълбоко и искрено християнско, не стигаха, за да го утешат. Така си е открай време — ако едновременно притежаваш блестящ ум и си испанец, това ти обещава много горчивина и малко надежда.

— При всички случаи — заключи Кеведо, — такава е волята Божия.

Диего Алатристе не се произнесе веднага по въпроса. Независимо дали ставаше дума за воля Божия или воля на дявола, той продължаваше да мълчи, загледан в кладите и силуетите на полицаите и на хорското множество, очертаващи се на зловещия фон на пламъците. Все още не беше пожелал да дойде да ме види на улица „Аркабуз“, въпреки че Кеведо, а после и Мартин Салданя, когото потърсиха вечерта, му бяха казали, че за момента няма от какво да се страхува. Всичко изглеждаше разрешено с такава дискретност, че дори случката със смъртта на юначагата в уличката не излезе наяве. Нямаше никакви новини и за намушкания Гуалтерио Малатеста. Тъй че веднага щом превързаха раната му в аптеката на Фадрике Едноокия, Алатристе се отправи с Кеведо към кладата при Пуерта де Алкала. Там стоя рамо до рамо с поета, докато Елвира де ла Крус не се превърна в останки от обгорени кости и пепел в жаравата. За миг на капитана му се стори, че вижда сред тълпата Херонимо де ла Крус, или поне призрака, в който изглежда се бе превърнал големият брат, единственият оцелял от фамилията след кървавата разправа, ала лицето му веднага бе потънало в тъмнината и хорската шетня, ако това наистина беше той.

— Не — рече накрая Алатристе.

Толкова бе забавил отговора си, че дон Франсиско вече не го очакваше, та го загледа изненадано, опитвайки се да разгадае какво имаше предвид. Но капитанът все тъй безизразно гледаше огъня. Едва по-късно, след ново мълчание, той се обърна бавно към Кеведо: