Артуро Перес-Реверте - Чиста кръв

Измъкна се оттам и постепенно започна да идва на себе си, оставяйки зад гърба си уличката. Беше си изгубил шапката в битката и имаше чужда кръв по дрехите, а и неговата собствена се стичаше под дрехата и по дългите до коленете панталони. Затова за всеки случай той се упъти към намиращата се наблизо църква „Санта Крус“, където да подири убежище. Там остана известно време на входа. Изчака дишането му да се успокои, седнал на стълбите, готов да влезе вътре при първия признак на опасност. Кракът го болеше. Извади парче плат от вътрешния си джоб и след като подири раната с два пръста и установи, че не е голяма, го сложи върху нея. Никой не се зададе от уличката, нито пък някой му обърна внимание. Цял Мадрид се вълнуваше единствено от представлението около кладата.

Тъкмо идваше моят ред и този на двамината нещастници след мен. На обвинения в богохулство бръснар в този момент присъждаха четири години в галерите и сто удара с бич. Клетникът кършеше ръце на подиума, хленчеше със сведена глава и заради жена си и четирите си деца молеше за милост, която никой нямаше да му даде. При всички случаи се отърваваше по-леко от онези, които в този момент поемаха, закачулени и възседнали мулетата, по пътя към кладата при Пуерта де Алкала. Там щяха да се превърнат в печено месо още преди да падне нощта.

Аз бях следващият. Изпитвах такова отчаяние и такъв срам, че се запитах уплашено дали краката ще ме удържат. Площадът, пълните с хора балкони, драпериите по стените, полицейските агенти и служителите на Инквизицията, които ме заобикаляха, ме бяха зашеметили. Предпочитах да умра на място, на мига, без повече процедури, без повече надежда. Но по това време аз вече знаех, че няма да умра, че наказанието ми щеше да бъде дълго затворничество и че навярно щях да отида на галерите, когато навърша необходимата възраст. Всичко ми се стори по-страшно от смъртта, до такава степен, че започнах да завиждам на надменността, с която вироглавият свещеник вървеше към кладата, без да моли за милост и без да взема назад думите си. В този момент да умра ми изглеждаше по-лесно, отколкото да продължа да живея.

Вече привършваха с бръснаря и видях единия от важните инквизитори да поглежда изписаните листове пред себе си и сетне да устремява очи в мен. Спукана ми беше работата. Аз хвърлих последен поглед към почетната ложа, където нашият господар кралят се привеждаше леко, за да каже нещо на ухото на кралицата, която сякаш се усмихна. Несъмнено говореха за лов, или се задяваха, или кой ги знае какво правеха, по дяволите, докато долу свещениците правеха каквото си поискат. Под колонадата хората аплодираха присъдата на бръснаря и ронеха престорено сълзи, облизвайки се в очакване на следващия престъпник. Инквизиторът пак прегледа книжата си, погледна ме отново и се върна за пореден път на тях. Слънцето прежуряше на подиума и от него раменете ми горяха под самбенитото. Инквизиторът събра най-сетне всички книжа и тръгна бавно към предната част на подиума, самомнителен и самодоволен, наслаждавайки се на напрежението, което създаваше. Погледнах брат Емилио Боканегра, неподвижен на стъпалата със злокобното си черно-бяло расо, предвкусващ победата. Погледнах Луис де Алкесар в ложата му, лукав и жесток, с онзи кръст на Калатрава, който на неговите гърди губеше всякаква стойност. Поне, рекох си аз — и това, хвала на Господа, беше едничката ми утеха, — не успя да докараш дотук капитан Алатристе.

Инквизиторът стоеше отпред, муден, церемониален, и се канеше да произнесе моето име. И тогава един облечен в черно и покрит с прах благородник влетя в ложата на кралския секретар. Беше в пътнически одежди, високи, окаляни ботуши за езда, с шпори и видът му подсказваше, че е препускал без почивка, изтощавайки конете от едната до другата пощенска станция. В дясната си ръка държеше кожена чанта и с нея отиде право при кралския секретар. Видях, че размениха няколко думи и че Алкесар взе чантата с нетърпелив жест, отвори я, за да хвърли един поглед, после пак погледна към мен, сетне към брат Емилио Боканегра и накрая отново към мен. Тогава облеченият в черно господин на свой ред се обърна и аз най-сетне успях да го позная. Беше дон Франсиско де Кеведо.

Кладите горяха през цялата нощ. Народът остана до много късно край кладата при Пуерта де Алкала, дори когато от наказаните вече бяха останали само кости сред овъглена плът и пепел. От сиянието на огньовете се издигаха колони от дим с червеникавосив цвят, дим, който на моменти някой полъх на вятъра завихряше и докарваше до тълпата — наситен, парлив мирис на дърво и изгоряла плът.