Артуро Перес-Реверте - Чиста кръв

Стиховете бяха на дон Франсиско де Кеведо и ми се сториха тъй хубави, когато го чух да ги рецитира просто хей така, между две глътки от виното от Сан Мартин де Валдеиглесиас, че не се подвоумих нито за миг и го помолих за позволението му да ги препиша с най-красивия си почерк. Дон Франсиско беше вътре с капитана и другите: адвокатът, преподобният Перес, Хуан Викуня и Фадрике Едноокия. Всички празнуваха с няколко кани бяло вино, наденички и пушено заешко добрия завършек на тежкото премеждие, което никой изрично не споменаваше, но всички ясно виждаха в мислите си. Един след друг, по реда, в който пристигаха в кръчмата, се бяха изредили да ме погалят по косата или да ме потупат ласкаво по бузата. Дон Франсиско ми донесе Плутарх, за да се упражнявам полека-лека в четенето, преподобният — сребърна броеница, Хуан Викуня — бронзова катарама, която бе носил във Фландрия, а Фадрике Едноокият — който бе по-скоро от братството на стиснатите пръсти, сиреч, с вродено отвращение към излишните разходи, донесе една унция от някакъв цяр от аптеката си, който, уверяваше той, щял да усили кръвта и да върне цвета на едно хлапе като мен, преминало наскоро през толкова неволи. Затова бях най-честитото и щастливо момче в Испаниите, когато, топнал в мастилницата едно от най-добрите гъши пера на адвоката Калсас, продължих:

На този стих вдигнах отново очи. Ръката ми увисна във въздуха и една капка мастило падна върху хартията подобно на сълза. Отгоре по улица „Толедо“ се приближаваше позната карета, черна, без герб на вратичката, със строг кочияш, който подвикваше на двете мулета. Бавно, сякаш насън, оставих настрани хартията, перото, мастилото и чашката с прашеца за попиване, надигнах се и застинах неподвижен, като че ли каретата беше привидение, което всеки непремерен жест от моя страна можеше да пропъди. Тъй колата се изравни с мен и видях прозорчето, което беше отворено и с отдръпнати встрани перденца, а на него една бяла и съвършена ръка, сетне русите къдри и очите с цвета на лазура, които Диего Веласкес нарисува, очите, принадлежащи на момичето, което за малко не ме изправи на ешафода. И докато каляската минаваше покрай кръчмата „Дел Турко“, Анхелика де Алкесар се взря в мен и то така че, кълна се, ме накара да се разтреса отгоре до долу. Тръпки плъзнаха по целия ми гръбначен стълб, имах чувството, че всеки момент сърцето ми, което туптеше лудо, като омагьосано, може да спре. В необмислен порив вдигнах ръка към гърдите си и истински съжалих, че вече я нямаше златната верижка с талисмана, която тя ми даде, за да бъде моята смъртна присъда. И която, ако не ми бе отнета от Светата Инквизиция, кълна се в Христовата кръв, щях да продължавам да нося на врата си, влюбен и горд.

Анхелика разбра жеста. Защото усмивката, това дяволско изражение, което обожавах, огря лицето й. После поднесе към устните върха на пръстите си, докосвайки ги в нещо, наподобяващо целувка. В този миг улица „Толедо“, Мадрид и цялата вселена се сляха в сладостна хармония, която ме караше да се чувствам ликуващо жив.

Останах прав и неподвижен дълго време след като каретата се изгуби нагоре по улицата. После взех ново перо, избърсах го в ръкава си и приключих с писането на сонета от дон Франсиско:

Смрачаваше се, но още имаше достатъчно виделина, за да не се налага да се палят фенери. Странноприемницата „При ландскнехта“ се намираше на мръсна, воняща улица, неудачно наречена „Примавера“ 62 62 Примавера (исп.) — Пролет. — Б.‍пр.‍ , близо до извора Лавапиес, където се намираха най-калпавите кръчми и пивници на Мадрид, както и най-долнопробните публични домове. През улицата бяха опънати въжета с прострени по тях дрехи, през прозорците се чуваха караниците на обитателите и плачът на дечурлигата. Входовете за коли бяха пълни с конски изпражнения и Диего Алатристе трябваше много да внимава да не се изцапа, влизайки в открития вътрешен двор, където една разнебитена каруца без колела стоеше със стърчащи ритли върху няколко камъка. Той се огледа бързо и пое нагоре по стълбите. Изкачи тридесетина стъпала, прескачайки четири-пет котки, изнизали се между нозете му, и стигна до последния етаж, без някой да се изпречи на пътя му. Озовал се там, той разучи вратите в галерията. Ако докладът на Мартин Салданя беше точен, трябваше му последната вдясно, точно до ъгъла на коридора. Отиде дотам, като внимаваше да не вдига шум, разтваряйки плаща си, под който се криеха късият елек от биволска кожа и пистолетът. По стрехите гукаха гълъби и това беше единственият шум, който се чуваше в тази част на къщата. От долния етаж се носеше миризма на задушено месо. Някаква прислужница запя в далечината. Алатристе се спря, потърси с поглед път за евентуално отстъпление, увери се, че шпагата и камата бяха на местата си, после извади пистолета от пояса, провери дали е зареден и освободи предпазителя с палец. Време беше да приключи неуредената сметка. Прокара пръсти по мустаците си, разхлаби закопчалката на плаща и отвори вратата.