Артуро Перес-Реверте: Слънцето на Бреда

Във Фландрия валеше. Мътните да го вземат, валя си спокойно през цялата проклета есен, а после и през зимата, като превърна равната, хлъзгава и блатиста земя в тресавище, набраздено отвсякъде от реки, канали и диги, сякаш прокарани от ръката на самия дявол. Валя дни, седмици, цели месеци, докато сивият пейзаж потъна в ниски облаци. Странна земя с непознат език, населена с хора, които едновременно ни мразеха и се страхуваха от нас. Поле, изтощено от времето и войната, което нямаше никаква защита от студа, ветровете и водата. Там нямаше нито праскови, нито смокини, нито сливи, нито розмарин, нито борове, нито маслинови дървета, нито кипариси. Нямаше дори слънце, а само някакво бледо петно, движещо се мудно зад воала на облаците. Нашите хора, покрити с желязо и кожа, стъпваха здраво, тъгувайки в сърцата си по ясното южно небе, но мястото, от което идваха, беше много, много далеч, сякаш на края на света. И тези груби и надменни войници, които си връщаха по подобаващ начин на северните земи за посещението, направено им преди векове, при падането на римската империя, си даваха сметка, че са малцина и че са на много левги път от най-близкото приятелско място. Николо Макиавели вече е написал, че смелостта на нашата пехота се поражда от нуждата. Флорентинецът, макар и неохотно, беше признал — той така и не можа да приеме испанците, — „че принудени да се сражават в чужда земя и виждайки, че им се налага или да загинат, или победят, за да не го обърнат на бягство, се бяха проявили като много добри войници“. В случая с Фландрия това си беше напълно вярно. Там ние, испанците, никога не надхвърлихме повече от двайсет хиляди и никога не се събрахме повече от осем хиляди наведнъж. Но в това се криеше мощта, позволила ни да бъдем господари на Европа в продължение на век и половина: в съзнанието, че само победите ни осигуряват безопасност сред враждебно настроеното население и че ако ни разгромят, не съществува кътче, достатъчно близо, че да се стига до него пешком, където да се приютим. Затова се биехме докрай, с жестокостта на древните народи, със смелостта на човек, не очакващ нищо от никого, с религиозен фанатизъм и надменност, които един от нашите капитани, дон Диего Акуня, по-добре от всеки друг изрази в своята прословута, пламенна и жестока наздравица:

Та разправях на ваши милости, че небето се беше продънило и валеше като из ведро в онази сутрин, когато капитан Брагадо извърши проверка на предните постове, където се пазеше знамето. Капитанът беше родом от Леон, от Биерсо, едър, висок около шест стъпки, и за да мине през тресавищата, беше реквизирал отнякъде един впрегатен холандски кон — животно, подходящо за неговите размери, със силни крака и добра височина. Диего Алатристе стоеше облегнат на прозореца, загледан в дъждовните струи, стичащи се по запотените стъкла, когато го забеляза да се появява откъм дигата, яхнал коня, с прегъната надолу периферия на шапката и с плащ, промазан с восък.

— Стопли виното — каза той на жената зад него.

Каза го на развален холандски — „verwarm wijn“ бяха думите му, — и продължи да гледа през прозореца, докато жената разпали оскъдния огън от торф, горящ в печката, и сложи отгоре калаената кана. Взе я от масата, където Копонс, Мендиета и другите дояждаха къшеите хляб и вареното зеле. Всичко тънеше в мръсотия, стената и тавана бяха на петна от саждите на печката, а миризмата на телата, затворени между четирите стени на къщата, примесена с влагата, просмукваща се през гредите и керемидите, бе толкова тежка, че можеше да се реже с камите и шпагите, разхвърляни навред заедно с аркебузите, кожените елеци, връхните наметки и нечистите дрехи. Миришеше на казарма, на зима и на бедност. Миришеше на войници и на Фландрия.

Сивкавата светлина от прозореца подчертаваше белезите и хлътналите места по небръснатото лице на Диего Алатристе, под мустаците, като правеше застиналия му поглед още по-студен. Беше по риза, с разкопчана връхна дреха, наметната на раменете. Два дълги фитила за аркебузи, навити под коленете, придържаха кърпените му кожени чизми. Без да помръдва от прозореца, той видя как капитан Брагадо слезе от коня, блъсна вратата и после, изтръсквайки водата от шапката и плаща си, влезе с няколко сочни ругатни, проклинайки дъжда, калта и цяла Фландрия.