Артуро Перес-Реверте: Слънцето на Бреда

— Благодаря ти, Иниго Балбоа — каза той. Усмивката му беше станала по-широка и озаряваше цялото му лице, блестящо от потта и черно от дима.

— Някой ден — додаде той, — ще си спомниш стореното днес.

Честно казано, любопитно е, нали? Той по никакъв начин не би могъл да знае това, но както можете сами да се уверите, думите на войника се оказаха верни и аз много добре си спомням онзи ден. Тогава той постави една ръка на рамото ми, а с другата стисна моята. Беше топло и силно ръкостискане. А после, без да размени и дума с холандеца, който редеше с трепет книгите една върху друга, сякаш бяха драгоценно съкровище — днес вече зная, че са били именно това, — той пое по пътя си.

Щяха да минат няколко години, преди да срещна отново непознатия войник, на когото помогнах да спаси книгите от библиотеката на Кметството в онзи мъглив ден от плячкосването на Оудкерк, и през цялото това време нямаше да зная името му. Едва по-късно, когато вече бях зрял мъж, имах щастието да го срещна пак, в Мадрид, и при обстоятелства, които нямат връзка с настоящата история. Тогава той вече не беше окаден войник. Въпреки годините, които ни деляха от онази далечна утрин в Холандия, той си спомняше името ми. А аз най-сетне научих неговото. Казваше се Педро Калдерон: дон Педро Калдерон де ла Барка.

Но да се върнем към Оудкерк. След като войникът си замина, аз се отдалечих от площада и тръгнах да търся капитан Алатристе. Намерих го жив и здрав, да се грее заедно с останалите от отделението си край малък огън, в задния двор на една къща, която гледаше към пристана на канала в близост до градската стена. На капитана и другарите му бе възложено да атакуват тази част на градчето, с цел да опожарят лодките на кея и да завземат задната порта, като по този начин отцепят отстъплението на неприятелските войски от областта. Когато го открих, остатъците от овъглените лодки пушеха на брега на канала, а върху дървения под на кея, по дворовете и къщите личаха следите от скорошната битка.

— Иниго — каза капитанът.

Усмихваше се уморено и малко разсеяно, с онзи поглед, който се отпечатва във войнишките очи след тежко сражение. Поглед, който ветераните от легионите наричаха „последната картина“ и който за времето, прекарано във Фландрия, се бях научил добре да разграничавам от всеки друг. Беше поглед, изразяващ изтощение, примирение и страх, поглед на човек с опрян в гърлото нож. Този поглед оставаше в очите, след като преминеха всички други и точно с него ме гледаше капитан Алатристе в момента. Отдъхваше, седнал на пейка, подпрял лакът на една маса, изпънал левия си крак, сякаш го болеше. Високите му до коленете чизми бяха целите в кал, на раменете си имаше наметната разкопчана дреха, кафеникава и мръсна, под която можеше да се види късият елек от биволска кожа. Шапката му лежеше на масата, до един пистолет — забелязах, че е стреляно с него, — до колана с шпагата и дагата.

— Ела при огъня.

Подчиних се с удоволствие, като оглеждах труповете на трима холандци, лежащи наоколо: един на близкия кей, друг — под масата. Третият беше по корем, на прага на задната врата на къщата, с алебарда, която не му беше послужила нито да защити живота си, нито за каквото и да било друго. Забелязах, че джобовете му бяха обърнати, липсваха бронята и чизмите, както и два пръста от ръката, без съмнение защото този, който го беше претършувал, беше бързал да извади пръстените му. Струята от кръвта му, червена и тъмнокафява, прекосяваше двора и достигаше мястото, където седеше капитанът.

— На този вече не му е студено — каза единият от войниците.

Не беше нужно да се обръщам. По силния баски акцент разбрах, че е проговорил Мендиета. Беше баск като мен — як бискаец със сключени вежди и с мустаци, големи почти колкото мустаците на моя господар. Компанията допълваха Курро Гароте, от Перчелес в Малага, толкова загорял, че приличаше на мавър, Хосе Лоп от Майорка и един стар приятел на капитан Алатристе от предишните походи, Себастиан Копонс: дребен арагонец, сух и жилав като дявол, чието лице изглеждаше като изсечено от дърво. Видях наблизо да се мотаят още неколцина от отделението: братята Оливарес и галисиецът Ривас.

Всички много се зарадваха, че ме виждат жив и здрав, защото знаеха за трудната ми мисия при подвижния мост. Ала нямаше големи похвали. От една страна аз не за първи път помирисвах барут във Фландрия, от друга — те самите си имаха предостатъчно грижи, за които да мислят. А и не бяха такива хора, които ще се възторгват за нещо, което по същността си и поначало беше задължение на всеки, получаващ плата във войската на краля. Въпреки че в нашия случай — по-скоро в техния случай, защото ние, носачите, нямахме право на възнаграждение и надница, — легионът от дълго време не беше помирисвал пукнат грош.