Артуро Перес-Реверте: Слънцето на Бреда

Диего Алатристе също не го удари на приветствени слова. Вече споменах, че се задоволи само да се усмихне леко, помръдвайки мустак, сякаш мислеше за нещо друго. После, като ме видя, че се суетя напред–назад като вярно куче, търсещо ласката на стопанина, той похвали червената ми кадифена дреха и накрая ме подкани да си взема парче хляб и от надениците, които другарите му печаха на огъня, на който същевременно се грееха. Дрехите им още бяха влажни от нощта, прекарана в канала, а мазните им, мръсни и неугледни от безсънието и битката лица излъчваха умора. При все това бяха в добро настроение. Бяха живи, всичко беше приключило добре, градчето отново беше в ръцете на католиците и на нашия господар краля, а плячката — няколко чувала и вързопа в един ъгъл, — беше прилична.

— След три месеца без заплата — говореше Курро Гароте, докато чистеше окървавените пръстени на убития холандец, — това носи утеха на сърцето.

От другия край на селището прозвучаха тръби, тромпети и удари на барабани. Мъглата започваше да се вдига и това ни позволи да видим редицата войници, напредваща над дигата на река Остер. Високите пики се движеха като гора от тръстика сред стапящата се сивкава дрезгавина. На светлината на един слънчев лъч, избързал напред подобно на авангарден отряд, проблесна стоманата на копията, шлемовете, леките брони и отблясъкът се отрази във водата на канала. Начело вървяха конете и знамената с добрия стар светиандреевски кръст, или както още го наричаха, „бургундски“ — червеният кръст във форма на буквата „Х“, щандарт на испанските легиони:

— Това е Хиняласога — каза Гароте.

„Хиняласога“ беше прякорът, с който ветераните наричаха дон Педро де ла Дага, пълководецът на стария легион от Картахена. На войнишкия жаргон от онова време „хиняр“ означаваше, с извинение пред ваши милости, да се облекчиш или да се изходиш. Звучи малко просташко в настоящия разказ, но ние бяхме войници, да му се не види, а не монахини от „Сан Пласидо“. Колкото до „la soga“4 4 (исп.) — въже за бесене. — Б.пр. , което е същественото, то никой, познаващ влечението на нашия военачалник към бесенето за пропуски в дисциплината, не хранеше и най-малко съмнение относно сполучливостта на прозвището. Та в случая Хиняласога, иначе казано дон Педро де ла Дага, което си беше едно и също, пристигаше откъм дигата, за да влезе официално във владение на Оудкерк, придружаван от взвода на капитан Ернан Торалба.

— Пристига почти по пладне — измърмори сърдито Мендиета. — Когато работата е опечена, прав ли съм?

Диего Алатристе се надигна бавно и забелязах, че го прави тромаво — болеше го кракът, който доскоро беше държал опънат. Знаех, че не е нова рана, а стара, отпреди една година, в бедрото, получена в тесните улички край Пласа Майор в Мадрид при предпоследната ни среща с нашия стар неприятел Гуалтерио Малатеста. Влагата предизвикваше ревматични болежки, а нощта, прекарана във водите на Остер, не беше лека, който би помогнал срещу тях.

— Хайде да хвърлим един поглед.

Приглади мустаци, запаса кожения колан с шпагата и бискайската кама, напъха пистолета в пояса си и взе широкополата си шапка с вечното и неизменно поомачкано червено перо. Сетне бавно се обърна към Мендиета.

— Полковниците винаги пристигат някъде по пладне — каза той и в зеленикавите му, студени очи беше невъзможно да се прочете дали говори сериозно или на шега. — Нали затова ние ставаме рано.

Минаха седмици, месеци, зимата дойде и превали. И макар че нашият генерал дон Амбросио Спинола пак затягаше примката около бунтовните провинции, Фландрия се изплъзваше, неусетно, лека-полека, докато накрая я загубихме. Моля ваши милости да обърнат внимание, че като казвам „лека-полека“, то имам предвид, че единствено мощната испанска военна машина поддържаше все по-изтъняващата връзка с тези далечни земи, откъдето куриер, препускайки бясно с пощенски коне, стига до Мадрид след три седмици. На север Генералните щати 5 5 Генерални щати — в случая — върховен управителен орган на властта на обединените Нидерландии след отделянето на Северна Нидерландия от испанските доминиони. — Б.р. , подкрепяни от Франция, Англия, Венеция и други наши врагове, ставаха все по-силни в непокорството си, благодарение на калвинистката ерес. Тя се оказваше по-полезна за сделките на буржоата и търговците, отколкото истинската вяра, потискаща, остаряла и непрактична за тези, които предпочитаха да си имат работа с един Бог, одобряващ изгодата и печалбата, отърсвайки се същевременно от игото на кастилската монархия, прекалено далечна, централизирана и авторитарна. От своя страна южните католически провинции, макар и все още верни, трудно преглъщаха цената на една проточила се осемдесет години война, непосилните данъци и оскърбленията на войски, които все по-често бяха считани за окупаторски. Това в немалка степен създаваше угнетяваща атмосфера. А към всичко трябва да прибавим и упадъка на самата Испания, където един добронамерен, но некадърен крал, един умен, но алчен фаворит, една ялова аристокрация, едно корумпирано чиновничество и един клир, в еднаква степен ограничен и фанатичен, ни водеха право към пропастта и мизерията, като междувременно Каталуния и Португалия бяха на път да се откъснат от короната, при това завинаги. Притиснати от крал, аристократи и духовенство, с религиозни и граждански порядки, осъждащи всички, които искаха да вадят хляба си с честен труд, ние, испанците, предпочитахме да търсим щастието си, сражавайки се във Фландрия или завладявайки Америка. Търсехме щастливия случай, който да ни позволи да живеем като господари, без да плащаме данъци и без да си мърдаме пръста. Поради тази причина замлъкнаха становете и работилниците, Испания се обезлюди и разори. А ние изпърво се превърнахме в легион авантюристи, после в народ от обеднели благородници, а накрая в сган от мерзки подобия на Санчо Панса. Така необятното наследство, което нашият господар, кралят, беше получил от дедите си, онази Испания, над която слънцето не залязваше, защото, скриеше ли се вечерницата в единия й край, зорницата вече изгряваше в другия, продължаваше да е това, което е, единствено благодарение на златото, пренасяно с галеони от Индиите, и на прословутите копия, които Диего Веласкес щеше да обезсмърти много скоро именно благодарение на нас — ветераните от старите легиони. Тъй че въпреки упадъка, ние още не бяха за пренебрегване и още вдъхвахме страх. Затова съвсем навременно и справедливо, и напук на всички останали нации, можеше да се каже следното: