Артуро Перес-Реверте: Слънцето на Бреда

— Продължете да се храните, моля — рече той. — Щом имате с какво.

Войниците, които бяха понечили да станат, продължиха с постното си меню. А Брагадо, чиито дрехи бяха започнали да миришат с приближаването му към печката, прие без превземки малко корав хляб и гаванката с остатъци от зеле, която му подаде Мендиета. Сетне се вгледа внимателно в жената, докато вземаше каничката с топло вино, която тя сложи в ръцете му. След като постопли пръстите си на топлия метал, той отпи няколко малки глътки, поглеждайки крадешком към мъжа, все още стоящ край прозореца.

— Да му се не види, капитан Алатристе — отбеляза след малко той, — май добре сте се устроили тук.

Звучеше странно истинският капитан на взвода да назовава така непринудено Диего Алатристе „капитан“. Това доказва до каква степен последният и прозвището му бяха познати на всички и зачитани от висшестоящите. Кармело Брагадо беше проговорил, впивайки жадно очи в жената — тридесет и няколкогодишна фламандка, руса като почти всички в онази страна. Не беше красавица, ръцете й бяха зачервени от работа, зъбите — неравни, но имаше бяла кожа, широки бедра под престилката и щедра гръд, изпъваща докрай корсажа й. Беше от жените, които рисуваше Петер Паул Рубенс в онази епоха. С две думи, имаше вид на добре гледана гъска, както обикновено изглеждат фламандските селянки на зряла възраст. И всичко това — както самият капитан Брагадо и най-простият новобранец можеха да отгатнат от пръв поглед по начина, по който тя и Диего Алатристе се правеха, че не се забелязват пред другите, — бе само в ущърб на съпруга й, заможен петдесетгодишен фламандски селянин с кисела физиономия. Той обикаляше наоколо, мъчейки се да угоди на тия мрачни и страховити чужденци, които ненавиждаше от дъното на душата си, но които злата участ му беше изпратила като приносители на настанителна заповед. На този съпруг не му оставаше друго, освен да преглъща гнева и яда си, докато всяка нощ усеща как жена му се измъква тихо от леглото, а после слушаше стенанията им, едва заглушавани от скърцането на сламеника от царевична шума, където спеше Алатристе. Защо се получаваше така си остана лична тайна на съпрузите. При всички случаи фламандецът получаваше в замяна някои облаги: къщата, стопанството и главата му бяха невредими, което не можеше да се каже за всички домове с настанени в тях испанци. Този селяк можеше да е рогоносец, но все пак жена му си имаше работа с един, и то свестен испанец, а не с неколцина и насила. В крайна сметка във Фландрия, като навсякъде другаде по време на война, който трудно се утешава, значи много му придиря: а най-голямата утеха винаги и почти за всеки е оцеляването. Онзи съпруг беше най-малкото жив съпруг.

— Нося заповеди — каза офицерът. — Един бърз набег по пътя за Хеертруд Берген. Без много кръв… Само за да вземем „език“ от неприятеля.

— А пленници?

— Двама-трима ще ни дойдат добре. По всичко личи, че според нашия генерал Спинола холандците се готвят да се притекат на помощ на Бреда с лодки, като се възползват от покачилите се от дъждовете води… Добре е хората да навлязат една левга навътре и да проверят тая работа. Тихомълком, без шум. Тайно поръчение.

Дали тихомълком или с биене на барабан, една левга под този дъжд из потъналите в кал пътища не беше шега работа. Ала нито един от присъстващите мъже не беше изненадан. Всички знаеха, че същият този дъжд задържа холандците в колибите и окопите им, така че те щяха да спят като младенци, докато шепата испанци се промъкват под носа им.

Диего Алатристе прокара два пръста по мустаците си.

— Кога тръгваме?

— Веднага.

— Колко човека?

— Цялото отделение.

Чу се ругатня, изречена от някого измежду седящите на масата и капитан Брагадо се обърна със святкащи очи. Но всички стояха с наведени глави. Алатристе, който беше познал гласа на Курро Гароте, изгледа мълчаливо малагенеца.

— Може би — каза Брагадо много бавно, — някой от господа войниците има да каже нещо по въпроса.

Беше оставил каната с топлото вино на масата, без да го допива, а дланта му лежеше на ръкохватката на шпагата. Зъбите му, жълтеникави и здрави, се оголиха доста плашещо изпод мустаците му. Приличаше на озъбено куче, готово да захапе.

— Никой нищо няма за казване — отвърна Алатристе.

— И по-добре.

Гароте вдигна глава, жегнат от това „никой“. Беше кавгаджия, слаб мъж, със загоряла кожа и рехава, къдрава брада, като брадите на турците, с които беше воювал в галерите на Неапол и Сицилия. Косата му беше дълга и мазна, носеше златна халка на лявото ухо, а на дясното — нищо, защото един турски ятаган — така разправяше той, — му го резнал наполовина при остров Кипър, въпреки че други го отдаваха на сбиване с ножове в публичен дом в Рагуза 9 9 Латинското име на Дубровник. — Б.р. .