Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

— Никой не е вземал плата — рече той накрая и изглеждаше, че се обръща към Алатристе, сякаш не Гароте, а той беше говорил или на него заслужаваше да се отговори. — Нито ваши милости, нито аз. Нито полковникът, нито генерал Спинола… Въпреки факта, че дон Амбросио е генуезец и от фамилия на банкери!

Диего Алатристе го изслуша мълчаливо и не отговори. Светлите му очи продължаваха да се взират в офицера. Брагадо не беше служил във Фландрия преди Дванадесетгодишното примирие, но Алатристе беше. Тогава метежите бяха ежедневие. И двамата знаеха, че той бе преживял няколко от тях, когато войската отказваше да се бие, защото месеци и години не й беше плащано. Но никога не се коментираше кои се бяха бунтували, дори когато критичното финансово положение на Испания утвърди метежа като единствено средство на войската да получи закъснелите си плати. Другата възможност беше грабежът, както беше в Рим и Антверпен:

При все това в този поход, освен в случаите на превземане на селища с щурм, в разгара на бойните действия, политиката на генерал Спинола беше да не се издевателства прекалено над мирното население, за да не се изпари и малкото останало чувство на симпатия у тях. Бреда, ако един ден паднеше, нямаше да бъде разграбена. А мъките на тези, които я обсаждаха нямаше да бъдат компенсирани. Затова пред перспективата да се окажат без плячка и без средства, войниците започваха да се мръщят и да мърморят недоволно в един глас. И най-големият глупак можеше да долови симптомите.

— Освен това, доколкото ми е известно — добави Брагадо, — само войниците от другите народи искат платите си преди битката.

Последното също беше вярно. При недостига на пари оставаше репутацията. А добре известно е, че испанските легиони винаги са били докачливи на чест и не изискват забавените им пари, нито се бунтуват преди сражение, за да не се заговори, че го правят от страх пред битката. Дори при дюните на Нюпорт и в Алост, разбунената вече войска отложи исканията си, за да влезе в сражение. За разлика от швейцарците, италианците, англичаните и немците, които често изискваха неизплатените си заплати като условие да се бият, испанските войници се бунтуваха само след победа.

— Смятах — завърши Брагадо, — че си имам работа с испанци, а не с немци.

Язвителната забележка имаше ефект и мъжете се размърдаха неспокойно на местата си. Междувременно се чу как Гароте изсумтява едно „дявол да го вземе“, все едно бяха споменали с лошо майка му. Сега в светлозеления поглед на Диего Алатристе имаше загатната усмивка. Защото тези думи се оказаха чудодейни: сред ветераните край масата не се чу нито един протест повече. А офицерът вече не изглеждаше така напрегнат и също се усмихваше на Алатристе. Двама изпечени хитреци.

— Тръгвате още сега — постанови Брагадо.

Алатристе пак прокара пръсти по мустаците си. После погледна другарите си.

— Чухте капитана — рече той.

Мъжете започнаха да се надигат — Гароте роптаещ, останалите примирени. Себастиан Копонс, дребен, слаб, кокалест и жилав като лозов филиз, беше станал преди известно време и надяваше снаряжението си, без да чака заповеди от никого и сякаш не го бе грижа нито за забавени пари, нито за заплати, нито за съкровищата на персийския цар; фаталист подобно на маврите, чиито глави бяха падали посечени от неговите деди, алмугаварите 10 10 Войски, набирани от доброволци — първоначално в Каталуния, по-късно в Арагон и Навара. В тези части са служели и християни, и мюсюлмани. Арабското наименование датира от периода на първите нахлувания на маврите на Пиренейския полуостров. — Б.р. , допреди няколко века. Диего Алатристе го наблюдаваше как слага шапката и плаща си и после излиза, за да предупреди останалите войници от отделението, настанени в съседната махала. Беше воювал с тях в много походи, от Остенде до Фльорус, а сега и в Бреда, и през всичките тези години не го бяха чули да произнася повече от тридесетина думи.

— Мътните да ме вземат, бях забравил — възкликна Брагадо.

Беше взел отново каничката с виното и я изпразваше, загледан във фламандката, която прибираше остатъците от храната. Без да спира да пие, все така надигнал каната, той бръкна в дрехата си, извади едно писмо и го подаде на Диего Алатристе.

— Това е за вас. Пристигна преди седмица.