Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

— Аз, капитан Брагадо — отбеляза той, — имам за казване три неща… Първо, че сина на майка ми не го е грижа дали ще върви и две левги при дъжд, срещу холандци, турци или каквото, мътните го взели, се наложи…

Говореше твърдо, нахакано, малко грубо. Другарите му го гледаха очаквателно, някои с видимо одобрение. Всички бяха ветерани и строгото спазване на военната йерархия беше нещо естествено за тях. Ала също така естествена за тях беше дързостта, понеже занаятът да въртиш оръжие превръщаше всеки един от тях в идалго. Това за дисциплината, двигателната сила на старите легиони, беше признато дори от онзи англичанин, някой си Гаскойн, когато в „Испанската ярост“ по повод разграбването на Антверпен писа: „валонците и немците са толкова недисциплинирани, колкото изключителни в дисциплината са испанците“. А това е голямо признание, когато става дума за испански войници и английски автор. Колкото за дързостта, няма да е излишно да вмъкнем тук мнението на дон Франсиско де Валдес. Той беше изкачил стълбицата на военната йерархия, така че добре познаваше материята, когато заяви в своя „Образец на военна дисциплина“ следното: „Те почти всички ненавиждат да се придържат към всяка заповед — най-вече испанската пехота, в чийто състав се числят най-избухливите и най-лишени от търпение хора“. За разлика от фламандците, които бяха премерени и мудни, не лъжеха, нито се гневяха и всичко вършеха с голямо спокойствие — макар безпределно алчни и цепещи косъма на две, — при испанците във Фландрия открай време вярата в собствения им кураж, както и опасността, ведно с изстрадалия им дух при вечно окръжаващата ги враждебност, раждаха чудото на желязната дисциплина в битките, но ги правеха и малко податливи в други отношения, например поведението спрямо висшестоящите. Затова последните трябваше да постъпват с много такт и дипломатичност. Не беше рядкост, въпреки тегнещата заплаха от бесилото, редови войници да намушкат сержант или капитан за действителни или предполагаеми оскърбления, наложени унизителни наказания или изречена лоша дума.

Знаейки всичко това, Брагадо се обърна към Диего Алатристе с мълчалив въпрос, но срещна само едно безучастно изражение. Алатристе беше от хората, които оставят всеки да поема отговорността за думите и за постъпките си.

— Ваша милост спомена три неща — каза Брагадо, обръщайки се отново към Гароте много спокойно и с още по-смущаващо хладнокръвие. — Кои са другите две?

— От много време не са раздавани дрехи, ходим в дрипи — продължи малагенецът, без да снижава тона. — Не идва и храна, а забраната да крадем ни обрича на глад… Тия фламандски хитреци крият най-хубавите си провизии, а когато ги продават, ни одират кожата — кимна той ядно към домакина, надничащ от другата стая. — Сигурен съм, че ако го погъделичкаме с камата, това куче ще ни покаже пълен долап с храна или зарито гърне с лъскави флорини.

Капитан Брагадо слушаше търпеливо, външно спокоен, ала без да сваля ръка от ръкохватката на шпагата си.

— А третото нещо?…

Гароте повиши леко глас. Точно толкова, че да зазвучи още по-дръзко, без да стига прекалено далеч. Той също знаеше, че Брагадо не беше човек, който ще търпи силни думи — ни от ветераните, ни от папата. Най-много от краля и то от немай-къде.

— Третото и основното, господин капитан, е че тези господа войници, както напълно основателно и справедливо ни нарече ваша милост, не са получавали плати от пет месеца.

Този път сдържан одобрителен шепот премина по цялата маса. Само арагонецът Копонс от седящите остана безмълвен, загледан в кората хляб, която дробеше в супата и ядеше с пръсти от гаванката. Капитанът се обърна към Диего Алатристе — той продължаваше да стои прав до прозореца. Алатристе издържа погледа, без да отвори уста.

— Ваша милост поддържа ли казаното? — попита Брагадо сърдито.

Алатристе сви рамене с невъзмутимо лице.

— Поддържам това, което казвам аз — уточни той. — И понякога подкрепям това, което правят приятелите ми… Но за момента аз нищо не съм казал, нито пък те са направили нещо.

— Но почитаемият господин войник ни дари с мнението си.

— Всеки има право на мнение.

— Затова ли мълчите и ме гледате по този начин, господин Алатристе?

— Затова мълча и ви гледам, господин капитан.

Брагадо го измери с поглед, без да бърза, после кимна бавно. Двамата се познаваха добре, а освен това офицерът имаше добър усет и можеше да различи твърдостта от обидата. Тъй че в следващия момент той отдръпна ръка от шпагата, за да прокара пръсти по брадичката си. Сетне изгледа всички на масата и постави отново длан на ръкохватката на оръжието.