Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

— Ще стане велика картина — казах аз.

Бях искрен. Щеше да стане велика картина и светът може би щеше да си спомня за нашата злочеста Испания, разкрасена чрез това платно, излязло изпод четката на най-големия художник на това време, от което не бе трудно да се почувства полъха на безсмъртието. Но действителността, моите истински спомени, заемаха втория план в картината. Там, накъдето непреодолимо се отклоняваше погледът ми, отвъд централната композиция, за която пет пари не давах.

Гледах към стария пряпорец на сини и бели квадрати, на рамото на знаменосец с разчорлени коси и засукани мустаци, който спокойно можеше да бъде поручик Чакон, когото видях да умира в опит да спаси същото това парче плат при редута Терхейден. Гледах към стрелците — Ривас, Лоп и останалите, които не се завърнаха нито в Испания, нито където и да било другаде, — обърнати с гръб към основната сцена, или онези сред гората от стройни копия, безименни в картината, но които аз можех, един по един, да нарека с имената на живи и паднали другари, пренесли с пот и кръв същите тези копия из Европа, за да превърнат в истина тези слова:

На тях, испанци по език и земя, различни помежду си, но единни в честолюбието, гордостта и страданието, а не на портретираните фигуранти от предния план на картината, холандецът предаваше проклетите ключове. На тази безименна и безлика войска, която художникът едва загатваше в подножието на хълма, който никога не бе съществувал; където в десет часа сутринта на 5 юни в лето двайсет и пето на века, по време на властването на нашия крал дон Фелипе Четвърти, аз присъствах на капитулацията на Бреда, наред с капитан Алатристе, Себастиан Копонс, Курро Гароте и останалите оцелели от почти унищоженото отделение. Девет години по-късно, в Мадрид, изправен пред картината, нарисувана от Диего Веласкес, ми се струваше, че отново чувам барабана, че виждам как бавно се придвижват, сред димящите в далечината укрепления и окопи, копията и знамената на последната и най-добра пехота на света: пехотата на испанците, омразни, жестоки, надменни, дисциплинирани само под огън, които бяха готови да изстрадат всичко при всяко завоевание, но не понасяха да им се повишава тон.

Мадрид, август, 1998 г.

Дълго време се водеха спорове относно предполагаемото присъствие на капитан Диего Алатристе-и-Тенорио на картината „Предаването на Бреда“. От една страна имаме показанията на Иниго Балбоа, който е свидетел на създаването на картината и твърди без колебание в два случая (страница 12 на „Капитан Алатристе“ и страница 230 в „Слънцето на Бреда“), че капитанът е изобразен на платното на Веласкес. От друга страна, изследванията в научните среди, които дадоха възможност да се идентифицира със сигурност изображението на Спинола и с по-ниска степен на вероятност — тези на Карлос Колома, маркизите Де Леганес и Де Еспинар и на принц Нойбургски, според анализите на професорите Хусти, Алиенде, Санчес Кантон и Тембури Алварес — отхвърлят възможността някое от неизвестните лица да отговаря на физическите черти, приписвани на капитана от Иниго Балбоа.

Знаменосецът, който крепи на рамо знамето, не може да е Диего Алатристе, нито пък голобрадият мускетар от задния план. Като се отхвърлят още бледият господин без шапка, намиращ се под знамето, до коня, както и едрият офицер с разрошена коса и снажно телосложение, който се намира под хоризонталното дуло на аркебуза — в който професор Серхио Саморано от университета в Севиля смята, че открива чертите на капитан Кармело Брагадо, — то някои учени защитиха възможността Алатристе да е изобразен в офицера зад коня, гледащ зрителя от десния ъгъл на картината. Други специалисти, като например Тембури, считат това лице за автопортрет на самия Веласкес. По този начин той би балансирал предполагаемото изписване на приятеля си Алонсо Кано в левия край в ролята на холандски стрелец.

Професор Саморано отбелязва още в студията си „Бреда: реалност и легенда“, че физически Диего Алатристе би могъл да прилича донякъде на офицера, изобразен вдясно на платното, въпреки че чертите на нарисувания испанец, посочва той, са по-меки от описваните от Иниго Балбоа, когато говори за капитан Алатристе. При всички случаи, както изтъква барселонският преводач и изследовател Мигел Антон в своето есе „Капитан Алатристе и предаването на Бреда“, възрастта на господина, ненадхвърляща тридесет години, не съвпада с действителната възраст на Алатристе през 1625, още по-малко пък с петдесетте и една или две години, които трябва да е навършил около 1634 — 1635, по времето, когато е създадена картината. Да не говорим и за това, че дрехите на офицера не съответстват на облеклото, което Алатристе, по онова време обикновен войник с низшето звание ефрейтор на отделение, би могъл да си позволи да носи във Фландрия. Съществува друга възможност — Алатристе да не е изобразен в групата отдясно, а сред испанците на долния склон, в средата на платното и зад протегнатата ръка на генерал Спинола. Но старателното проучване на чертите и облеклото, осъществено от специалиста на „Фигаро Магазен“ Етиен дьо Монтети, сякаш я изключва.