Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

— Отлично — рече той.

Остави листа на масата и погледна картината. Тя беше предназначена да краси една от залите в двореца — беше огромна, сложена на специална поставка до стената, а до нея имаше стълбичка, за да може художникът да работи в горната й част.

— Накрая реших да се вслушам в съвета ви — добави замислено той. — Копия вместо знамена.

Аз самият му бях разказал подробностите в дълги разговори, проведени през последните месеци, след като дон Франсиско де Кеведо го беше посъветвал да документира с моя помощ детайлите от картината. За да я осъществи, Диего Веласкес беше решил да подмине яростта на битките, сблъсъка на стоманата и другите обичайни неща за общите батални сцени, и да се опита да предаде тържествеността и величието на мига. Искаше, казвал ми го беше нееднократно, да пресъздаде едновременно и великодушието, и високомерието на победителите, при това по свой начин: действителността не такава, каквато е, а каквато той си я представя. Искаше да изрази нещата едновременно и истинно, но и да ги остави малко недовършени, така че да остави простор на въображението на зрителя, който да почувства контекста и духа на сцената.

— Как ви се струва?

Пределно добре знаех, че художествената ми преценка на двадесет и четиригодишен войник въобще не го интересуваше. Но той искаше нещо друго. Отгатвах го по начина, по който ме наблюдаваше, някак боязливо, почти крадешком, докато погледът ми се плъзгаше по картината.

— Така беше и не беше така — казах аз.

Едва-що тия думи се изплъзнаха от устата ми, и вече се разкаях за тях, боях се, че съм го подразнил. Но дон Диего само се усмихна леко.

— Добре — рече той. — Зная, че няма хълм с подобна височина близо до Бреда и че перспективата на фона е малко пресилена — направи няколко крачки и се вгледа в картината с ръце на хълбоците. — Но сцената се получава и това е важното.

— Нямах предвид това — отбелязах.

— Зная какво имахте предвид.

Отиде до ръката, с която холандецът Юстин фон Насау поднася ключа на нашия генерал Спинола — ключът все още беше скициран бегло и представляваше цветно петно — и я разтърка с палец. После отстъпи назад, без да откъсва очи от платното. Взираше се в пространството под хоризонталното дуло на аркебуза, който голобрадият войник държеше на рамо, там, където едва се забелязваше орловият профил на капитан Алатристе, полускрит между главите на двама от офицерите.

— В края на краищата — каза той най-сетне, — така ще го запомнят… Имам предвид по-нататък, когато вие, аз и всички те няма да бъдем между живите.

Гледах лицата на полковника и капитаните на първа линия, на някои от които липсваха последните щрихи. Най-малкият проблем беше, че с изключение на Юстин фон Насау, принц Нойбургски, дон Карлос Колома и маркизите Де Еспинар и Де Леганес, и разбира се, самия Спинола, останалите лица, изобразени на платното, не отговаряха на действителни персонажи и че Веласкес рисуваше приятеля си Алонсо Кано като холандския стрелец отляво и че беше използвал някои черти, силно напомнящи неговите собствени, за офицера с високите ботуши, който гледаше зрителя отдясно. Или пък че рицарският жест на горкия дон Амбросио Спинола — умрял от мъка и срам четири години по-рано, в Италия — беше идентичен с този от онази далечна сутрин, но при представянето на движението на холандския генерал, художникът беше придал повече смирение и покорство, отколкото беше показал Насау, когато предаде града. Това, което аз имах предвид, беше, че в тази спокойна, тържествена композиция — „не, не, дон Юстин, не се покланяйте пред мен“ и в сдържаното поведение на едните и другите офицери се криеше нещо, което аз бях видял добре отблизо, макар и отзад, застанал сред копиеносците. Имам предвид високомерието и гордостта на победителите и горчивината и омразата в очите на победените; ожесточението, с което се бяхме секли едни други и още щяхме да продължаваме да го правим, макар да не бяха никак малко гробовете, с които беше изпълнена местността, виждаща се в дъното на картината, сред сивата мъглявина на пожарищата. Що се отнася до тези, които фигурираха на преден план в картината и онези, които не фигурираха там, истината е, че ние, вярната пехота, понесла и приела какво ли не, старите легиони, които бяха свършили черната работа в галерите и тунелите под окопите, щурмувайки „по ризи“ в нощта, ние, които събаряхме с огън и брадви дигата на Севенберг, сражавахме се при мелницата на Руйтер и край укреплението Терхейден, дрипави, с вехти оръжия, с гнойни рани, жертви на болести и мизерия, бяхме само прицел за дулата на противника. Бяхме неизменният декор, на фона на който другата Испания, официалната, потънала във фини дантели и достолепие, приемаше в свое владение ключовете на Бреда — накрая, както и се опасявахме, дори не ни позволиха да разграбим града, — другата Испания, която позираше за бъдещите поколения и си позволяваше цялата тази празна суета: лукса да демонстрира великодушие, „но, моля ви, не се покланяйте, дон Юстин“. Ние сме благородници и слънцето над Фландрия още не е залязло.