Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

— No quarter!… No quarter! 33 33 (англ.) Без пощада. — Б.р. — така викаха кучите му синове.

Нашата стрелба просна неколцина от тях на земята, но на този етап нищо повече не можеше да се направи за дон Педро де ла Дага и офицерите. Един от тях, неразпознаваем, защото цялото му лице беше в рани, опита да отвлече вниманието на англичаните, за да може полковникът да избяга. Ала справедливостта изисква да кажем, че Хиняласога остана верен на себе си до края. С един удар се освободи от офицера, който го дърпаше за лакътя и го караше да се покатери по нанагорнището, и шпагата му тутакси потъна в плътта на един англичанин, а пистолетът му опърли лицето на друг. Сетне, без да се снишава или прикрива тялото си, все тъй високомерен по пътя към ада, какъвто беше и в живота, той се изложи на ножовете на връхлитащите го англичани, които бяха отгатнали ранга му и си оспорваха плячката.

— No quarter!… No quarter!

Бяха останали живи само двама от офицерите, които се втурнаха да бягат нагоре по насипа, възползвайки се от това, че нападателите се бяха струпали настървено върху полковника. Единият умря след няколко крачки, нанизан на една пика. Другият, с израненото лице, стигна, препъвайки се, до знамето, наведе се да го вземе, изправи се отново и дори успя да направи три-четири стъпки, преди да падне, надупчен като решето от пистолетни и мускетни изстрели. Пряпорецът пак лежеше на земята, но никой отгоре не тръгна към него. Всички бяха твърде заети да обсипват с дъжд от куршуми англичаните, които се впускаха да се катерят нагоре, готови да прибавят към тялото на полковника още един трофей — знамето. Аз самият, без да преставам да разпределям барута и куршумите, чиято наличност застрашително намаляваше, се възползвах от промеждутъците, за да зареждам и стрелям понякога иззад кошовете, с аркебуза, оставен от Ривас. Зареждах го неумело, изглеждаше огромен в ръцете ми и риташе като муле, та едва не откачаше рамото ми. При все това произведох не по-малко от пет-шест изстрела. Мятах унцията олово в дулото, натъпквах усърдно барута и после промушвах шнура в спираловидната тръба, като се мъчех да захлупя легенчето при раздухването на фитила, както толкова пъти бях виждал да го правят другите. Изцяло бях погълнат от грохота на битката, зашеметен от барутния дим, който ме обгръщаше като черен и лютив облак, и дразнеше очите, носа и устата ми. Писмото на Анхелика де Алкесар беше под дрехата, до гърдите ми.

— Ако се измъкна оттук — изсумтя Гароте, пълнейки забързано аркебуза, — не се връщам във Фландрия, та ако ще на ръжен да ме въртят.

Междувременно сражението при укреплението и на дигата продължаваше. Когато видя как бягат хората на капитан Фениче, който загина при портата, изпълнил с чест дълга си, началник-щабът Карлос Рома, мъж на място, сам грабна щит и шпага и застана на пътя на бегълците в опит да ги върне в битката. Осъзнаваше, че ако успее да спре нападателите, имайки предвид, че дигата, по която те идваха, беше тясна, щеше да стане възможно те да бъдат изблъскани назад по нея. При едно струпване там, всъщност щяха да се бият само намиращите се най-отпред. Така постепенно силите в тази част се изравниха. А италианците, съвзели се и с възроден боен дух, се сражаваха като лъвове около началник-щаба — трябва да отбележа, че хората от тази народност се сражават не по-зле от всички останали, стига да имат желание и мотив — като запращаха англичаните от стената надолу, пресичайки цялата им атака.

При нас нещата вървяха по-зле. Стотина англичани, много настървени, заплашваха да достигнат насипа, падналото знаме и кошовете на редута, възпрепятствани единствено от огъня на нашите аркебузи, които бълваха куршуми на по-малко от двадесет стъпки и го правеха безспир.

— Барутът свършва! — извиках аз предупредително.

Вярно беше. Едва имаше за още две-три зареждания на всеки. Курро Гароте, ругаейки като каторжник на галера, приклекна зад укритието. Едната му ръка беше лошо ударена от мускетен изстрел. Пабло Оливарес взе припасите, оставащи за двете зареждания на Гароте и продължи да стреля, докато изчерпа тези и собствените си муниции. Що се отнася до другите, Хуан Куеста от Хихон от известно време лежеше мъртъв сред кошовете, скоро към него се присъедини и Антонио Санчес, стар войник от Тордесиляс. По-късно Фулгенсио Пуче от Мурсия се сгромоляса на земята, притиснал длани към лицето си. Кървеше като заклан. Останалите изстреляха последните си куршуми.