Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

Колкото до мен, естеството на чувствата ми спрямо капитана беше раздвоено, макар сам едва да осъзнавах това. От една страна му се подчинявах дисциплинирано, изповядвайки най-дълбоко преклонение, с което ваши милости са пределно добре запознати. От друга страна, като на всеки възмъжаващ юноша, сянката му започваше да ми тежи. Фландрия ме беше променила, превръщайки ме от обикновен помощник в момче, което живее между войници и има възможността да се сражава за живота си, за своята чест и за своя крал. А и в последно време ме връхлитаха много въпроси без отговори, въпроси, които мълчанието на господаря ми вече не успяваше да запълни. Всичко това ме караше да се замислям за войнишко поприще. Вярно е, че нямах още нужната възраст — рядкост беше някой да служи, преди да е навършил семнадесет-осемнадесет години, и затова щеше да ми се наложи да лъжа, — но ако съдбата ми се усмихнеше, това може би щеше да се уреди. В края на краищата самият капитан Алатристе беше започнал служба едва петнадесетгодишен при обсадата на Хулст. Това станало през един небезизвестен ден, когато, за да заблудят врага и с намерение да завземат укреплението Естреля, носачи, пажове и всякакви хлапетии излезли въоръжени с пики, знамена и барабани и били изпратени да заобиколят една дига, с цел да бъдат взети от врага за подкрепление. Последвалата атака била кръвопролитна. Толкова кръвопролитна, че повечето момчета, вече въоръжени и разпалени от боя, се втурнали да помагат на господарите, хвърляйки се безстрашно в боя. Диего Алатристе, по онова време носач във взвода на капитан Перес де Еспила, бил начело на всички. Толкова добре се сражавали някои, сред които и Алатристе, че принцът-кардинал Алберто, вече губернатор на Фландрия и ръководещ лично обсадата, благоволил да ги произведе войници.

— Пристигна тази сутрин, с пощата от Испания.

Взех писмото, което капитанът ми подаде. Свитъкът беше от хубава хартия, восъкът стоеше непокътнат, а името ми се четеше на адреса:

Сеньор дон Диего Алатристе

за Иниго Балбоа,

взводът на капитан Кармело Брагадо,

легионът на Картахена,

военна поща на Фландрия

Ръцете ми се разтрепериха, когато обърнах плика и видях инициалите А. де А . Без да пророня дума, чувствайки очите на Алатристе приковани в мен, се отправих бавно към едно по-закътано местенце при един завой на реката, където жените на немците перяха дрехите. Немците, също както и някои испанци, имаха обичая да си вземат за жени оттеглили се от занаята проститутки. Те облекчаваха страстите им, както и мизерния им живот, като перяха войнишките им дрехи или продаваха ракия, дърва, тютюн и лули на тези, които се нуждаеха. Вече съм споменавал, че в Бреда видях немкини дори да работят в окопите, за да помагат на съпрузите си. Близо до мястото за пране имаше дърво с окастрени за съчки клони, с голям камък под него. Там седнах, без да откъсвам очи от инициалите, държащ невярващ писмото в ръцете си. Знаех, че капитанът ме наблюдава през цялото време, тъй че изчаках да се успокои биенето на сърцето ми. После, като се опитвах жестовете да не издадат припряността ми, разкъсах восъчния печат и разгънах писмото.

Уважаеми дон Иниго,

Научих за Вашите премеждия и се радвам да узная, че служите във Фландрия. За което, вярвайте ми, Ви завиждам.

Надявам се да не сте ми много сърдит за неприятностите, които е трябвало да изстрадате след последната ни среща. В крайна сметка, веднъж Ви чух да казвате, че бихте дали живота си за мен. Приемете го тогава като изпитание на съдбата, която ведно с лошите моменти, Ви дава и радости — като например възможността да служите на нашия господар, краля или, навярно, да получите това писмо.

Трябва да призная, че не мога да не си спомням за Вас всеки път, когато се разхождам край извора „Ел Асеро“. Между другото, разбрах, че сте изгубили красивия амулет, който Ви подарих — нещо непростимо за безукорен благородник като Вас.

Надявам се да Ви видя някой ден в кралския двор, вече с шпага и шпори. А дотогава, имате спомена за мен и моята усмивка.

Анхелика де Алкесар

P. S. Искрено се радвам, че сте жив. Кроя планове за Вас.

Приключих с четенето на писмото. Сторих го три пъти, като преминавах последователно от вцепенение към възторг, а сетне се изпълних с тъга. Дълго време останах загледан в хартията, разгъната върху кръпките, които се мъдреха на коленете на панталоните ми. Бях във Фландрия, на война, а тя мислеше за мен. Ако ми е писано да имам дни и желание да продължа да разказвам на ваши милости за приключенията на капитан Алатристе и за моите собствени, ще се предостави случай да се върна на тия планове, които Анхелика де Алкесар хранеше за моята особа в онова двадесет и пето лето на века, когато тя беше на дванадесет-тринадесет години, а аз бях на път да навърша петнадесет. Планове, от които, ако ги бях отгатнал тогава, щях да се разтреперя едновременно от ужас и от щастие. Ще избързам само да кажа, че тази прекрасна и лукава главица с руси къдри и сини очи, по някаква неясна причина, обясняваща се единствено с тайната, която някои необикновени жени носят дълбоко скрита в душата си още от деца, щеше да поставя в опасност живота и вечното ми спасение много пъти занапред. И винаги щеше да го прави по един и същи, едновременно противоречив и хладнокръвен, премислен начин, също така, както мисля, че едновременно ме обичаше, и се опитваше да ми навреди през целия си живот. Беше така, докато ранната й и трагична смърт ми я отне — или ме освободи от нея, един Господ знае, и в това не съм сигурен.