Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

Така и не разбрах колко трая всичко това. Ала зная, че в далечината нощта ехтеше така оглушително, както навярно трещи самият пъкъл. Замаяни, ние се надигнахме леко и в този момент чухме шум от стъпки, които идваха бежешком по дигата. После низ от бели петна, от тичащи в тъмнината ризи, започна да се откроява през мъглата — преминаваха край нас в посока към испанската линия. Свистенето на куршуми и аркебузните гърмежи отсреща продължаваха, докато светлите фигури, задаващи се оттам, профучаваха светкавично. Стъпки в калта, подхлъзвания, дишане, накъсано от усилието, стон на някой ранен, когото другарите му крепяха. Сега трясъкът на мускетите ги достигаше все повече и белите ризи, които отначало прииждаха накуп, започнаха да се разреждат.

— Да се махаме! — каза ми Хайме и хукна да бяга.

Скочих на свой ред, тласкан от пристъп на паника. Не исках да остана там сам. Все още минаваха изостанали мъже и във всяко бяло петно се опитвах да открия фигурата на капитан Алатристе. Един силует идваше откъм дигата, олюляващ се, тичащ трудно, с дишане, задавено от болезнени стенания, които се изплъзваха от устата му на всяка крачка. Преди да стигне до мен, падна и се търкули по насипа. Чух цопването му във водата. Без да мисля, се втурнах надолу, нагазих до колене във водата и в черната мъгла се помъчих да достигна неподвижното тяло. Напипах лека броня под ризата и ледено като самата смърт брадато лице: не беше капитанът.

Стрелбата отекваше все по-близо и се сипеше отвред. Изкатерих се по насипа до ръба на дигата и в този миг, загубил ориентация, не знаех вече коя е добрата и коя е лошата страна. Заревото в далечината не се виждаше, никой не тичаше, аз не си спомнях на коя страна беше паднал онзи мъж, не се сещах в коя посока да побягна. Умът ми отказа да ми служи и аз нададох тих стон. Обземаше ме паника. Мисли, казах си аз. Мисли спокойно, Иниго Балбоа, или никога няма да видиш как слънцето изгрява. Паднах на колене на земята и направих усилие разумът ми да надмогне неравномерното туптене на кръвта в мозъка ми. Войникът беше паднал в спокойни води, спомних си. И тогава си дадох сметка, че чувах как Мерк тече с тих ромон под насипа вдясно от мен. Реката слиза към Севенберг, разсъдих аз. А ние дойдохме по десния бряг, като после преминахме вляво на дигата по дървените понтони. Следователно бях се обърнал в грешната посока. Тъй че се завъртях отново и хукнах да бягам през черната мъгла, сякаш зад гърба ми идеха не холандците, а самият дявол.

Броени пъти в живота си съм тичал така. Нека ваши милости пробват да го сторят в нощен мрак, подгизнали от вода и кал. Движех се с приведена глава, слепешком, рискувайки да падна по насипа и да се озова право в реката. Давеше ме влажният и студен въздух — щом влезеше в дробовете ми, той ставаше горещ и сякаш нажежени игли се забиваха в мен. Внезапно, точно когато започвах да се питам дали не съм ги подминал, се натъкнах на дървените понтони. Улових се за дървените греди и се заех да ги прекосявам, като се хлъзгах по мокрите дъски. Едва стигнах до другия край. Едва се озовах на твърда земя и един гърмеж раздра нощта. На педя от главата си усетих свистенето на аркебузен куршум.

— Антверпен! — изкрещях аз, хвърляйки се на земята.

— Мамка му — каза един глас.

Две светли фигури, приведени предпазливо, се очертаха в мъглявината.

— Втори живот живееш, друже — рече вторият глас.

Станах и се приближих към тях. Не различавах лицата им, но виждах белите петна на ризите им и зловещата сянка на аркебузите, които за малко не ме пратиха на другия свят.

— Вие какво, не виждате ли бялата ми риза? — попитах, все още объркан от бягането и уплахата.

— Каква риза? — попита единият.

Попипах се по гърдите учуден и не изругах само защото още не бях на възраст за подобен навик. Защото от толкова време стоене по корем върху дигата, по време на щурма, цялата ми риза се беше покрила с кал.

В онези дни умря Мориц фон Насау, което потопи в дълбока скръб Генералните щати, но донесе удовлетворение на изповядващите истинната вяра. Преди това, на прощаване, не пропусна да ни отнеме града Гох, да подпали в Гинекен складираните ни продоволствия и да се опита да превземе Антверпен с изненадващ удар. Така еретикът, застъпник на омразната калвинистка секта, се отправи към ада, без да види изпълнена обсебилата го мечта да вдигне обсадата на Бреда. Та за да изкажат най-дълбоките си съболезнования на холандците, нашите оръдия оползотвориха деня, като любезно обсипваха с гюлета от по седемдесет фунта градските стени. А призори вдигнахме във въздуха с мина едно укрепление с тридесетина души вътре, събуждайки ги доста неучтиво и показвайки им, че не всяко рано пиле рано пее.