Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

— Може би имаш нещо да ми казваш — рече капитан Алатристе.

Беше проговорил тихо, с безизразен глас. Извърнах се и го погледнах. Беше седнал до мен, на камъка, под окастреното дърво. Там беше стоял през цялото време, без да прекъсва четенето ми. Шапката беше в ръката му, той гледаше в далечината, с отсъстващ вид, по посока на стените на Бреда.

— Няма много за казване — отвърнах аз.

Кимна бавно, като да приемаше думите ми, и приглади мустаците си с два пръста. Мълчеше. Неподвижният му профил напомняше на черен орел, който си почива спокойно на върха на някоя скала. Разгледах двата белега на лицето му — на веждата и на челото — и този на опакото на лявата му длан, спомен от срещата с Гуалтерио Малатеста при Портата на Духовете. Под дрехите си имаше още белези, общо осем. После погледнах лъснатата ръкохватка на шпагата, съшиваните тук-там чизми, захванати с фитил за аркебуз, дрипавите парчета плат, показващи се от дупките на подметките, кръпките на излинелия му плащ от кафяво сукно. Може би, помислих си аз, и той някога е обичал. Навярно, по свой начин, още обича и това се отнася до Каридад ла Лебрихана и русата, мълчалива фламандка от Оудкерк.

Чух го да въздиша много тихо — едва доловимо дихание, а после понечи да стане. Тогава му подадох писмото. Взе го, без да каже нищо и задържа погледа си върху мен, преди да го прочете. Ала сега аз бях този, който гледаше далечните стени на Бреда, тъй безучастен както него преди малко. С крайчеца на окото забелязах, че ръката с белега отново се вдига да погали с два пръста мустаците. Сетне зачете безмълвно. Накрая чух шумоленето на хартията при сгъването й и писмото отново се озова в ръцете ми.

— Има неща… — каза той след миг.

После спря и си помислих, че това е всичко. Което нямаше да е учудващо за човек, по-склонен да мълчи, отколкото да говори, какъвто беше той.

— Неща — продължи накрая, — които те знаят от момента на раждането си… Макар дори да не знаят, че ги знаят.

Пак замълча. Усетих, че се размърдва неловко, търсещ начин да приключи разговора.

— Неща, които на нас, мъжете, ни трябва цял живот, за да научим.

После отново замълча и повече нищо не каза. Нищо от рода на „внимавай, пази се, тя е племенница на нашия враг“, нито други коментари, които можеха да се очакват при подобни обстоятелства. И които аз от своя страна — той несъмнено го знаеше — щях да подмина тозчас с надменността на самонадеяното си юношество. Още известно време остана загледан в далечината, после нахлупи шапката си и се изправи, като нагласи плаща на раменете си. Аз не помръднах. Наблюдавах го как се връща към окопите и се питах колко жени, колко удари от шпаги, колко друмища и колко смърт, чужди и свои, трябва да е познал този мъж, за да се отронят от устата му ония думи.

Беше в средата на май, когато Хайнрих фон Насау, наследник на Мориц, пожела да изпробва късмета си за последен път, като се притече на помощ на Бреда. За зла участ по това време, точно в навечерието на предвиденото от холандците нападение, нашият полковник и неколцина офицери от генералния му щаб, правеха инспекционна обиколка на североизточните диги. За целта отделението на капитан Алатристе, според вмененото си задължение за седмицата, ги ескортираше. Дон Педро де ла Дага пристъпваше с обичайната си надменност, придружаван от половин дузина конници, знамето на пълководец на легиона, шестима немци с алебарди и дузина войници, в това число Алатристе, Копонс и останалите другари, които пешком, с аркебузи и мускети на рамо, проправяха и охраняваха пътя на свитата. Аз вървях с последните, нарамил торбата, пълна с провизии и запаси от барут и куршуми. Гледах отражението на върволицата мъже и коне в тихите води на каналите, които захождащото към хоризонта слънце обагряше в червено. Беше спокойна привечер, небето беше ясно, времето — приятно прохладно. Нищо не предвещаваше събитията, които щяха скоро да се разразят.

Имаше раздвижване на холандската войска в околността и дон Педро де ла Дага беше получил заповед от нашия генерал Спинола да хвърли един поглед на италианските позиции край река Мерк, при тесния път, който водеше към Севенберг и Струденберг, за да провери дали е необходимо да бъдат подсилени от един взвод испанци. Намерението на Хиняласога беше да пренощува в Терхейден, при дон Карлос Рома, началник-щаб на легиона на Кампо Латаро, а на следващия ден да направи нужните разпореждания. Стигнахме дигите и укреплението Терхейден преди залез-слънце. Всичко стана, както беше указано. Нашият военачалник и офицерите се подслониха в предвидените за тази цел палатки. На нас ни отредиха малко укрепление от плет и кошове, под открито небе. Настанихме се, загърнати в плащовете си, след като вечеряхме със сух хляб, който италианците, веселяци и добри другари, ни предложиха при пристигането ни. Капитан Алатристе отиде до палатката на полковника, за да го попита дали имат нужда от него. А дон Педро де ла Дага, с присъщите си грубост и високомерие, отвърнал, че не му е притрябвал за нищо и да се разполага където му скимне. След завръщането си, понеже се намирахме на непознато място и сред хората на Латаро, между които имаше достойни мъже, но и други, невдъхващи доверие, капитанът реши, че с или без италианци, ние трябва да сложим свой страж.