Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

— Това е — каза Пабло Оливарес.

Спогледахме се едни други, без да знаем какво да правим. Виковете на англичаните звучаха все по-близо, на склона. Врявата будеше у мен ужас и безкрайно отчаяние. Нямахме време дори за една молитва. Нямахме друг изход — или англичаните, или блатото. Някои извадиха шпагите.

— Знамето — каза Алатристе.

Двама-трима го изгледаха, сякаш не разбраха думите му. Други, първи между тях Копонс, се надигнаха и наобиколиха капитана.

— Има право — рече Мендиета. — Все пак е по-добре със знаме.

Разбрах го. По-добре да измрем под знамето, воювайки за него, отколкото да ни избият горе зад кошовете, като зайци. Вече не чувствах страх, а дълбока, тежка умора, както и желание всичко това да свършва. Исках да затворя очи и да заспя завинаги. Усетих как кожата на ръцете ми настръхва, когато посегнах към хълбока си, за да изтегля дагата. И ръката, и дагата ми трепереха, тъй че я стиснах много силно. Алатристе забеляза движението и за частица от секундата светлите му очи просветнаха в нещо средно между извинение и усмивка. После извади шпагата си, свали шапката и колана с дванадесетте барутници и без да отрони дума, тръгна да се катери по бруствера.

— Испания!… Да живее Испания! — извикаха всички и поеха след него.

— Каква ти Испания! — смотолеви Гароте, надигайки се куцукащ с шпага в здравата ръка. — Да живеят моите топки!

Не зная как стана, но оцеляхме. Спомените ми от хълма на редута Терхейден са объркани, също като онзи пристъп на безнадеждност. Зная, че се появихме горе на бруствера, че някои се прекръстиха в блъсканицата, и после, подобно на глутница диви кучета, вкупом хукнахме надолу, крещейки като умопобъркани, размахвайки ками и шпаги. И това точно когато първите англичани щяха да докопат знамето на земята. Те се спряха изумени, слисани от тази неочаквана поява в момент, когато вече смятаха съпротивата ни за сломена. Стояха си така, загледани нагоре, с ръце, протегнати към флага, когато ние връхлетяхме и започнахме да сечем наред. Паднах върху знамето, стиснах го между ръцете си и решен, че никой няма да ми отнеме и парченце плат, преди да вземе живота ми, се превъртях с него надолу по насипа. Стигнах до телата на мъртвия офицер, поручик Чакон, добрия Ривас и тези на англичаните, които Алатристе и другите колеха, спускайки се по хълма, с такъв устрем и такава свирепост — силата на отчаянието не познава милост за никого, — че англичаните, уплашени от настъплението, започнаха да губят мощ. Все повече ранени падаха и се блъскаха един в друг. Сетне един обърна гръб и други го последваха. А капитан Алатристе, Копонс, двамата Оливарес, Гароте и останалите, целите оплескани в кръвта на неприятеля, заслепени от ярост, не спираха да убиват. Неочаквано англичаните го обърнаха на бяг, честна дума, бягаха на дузини. Втурнаха се назад, а нашите ги следваха и удряха в гръб. Така стигнаха до трупа на дон Педро де ла Дага и продължиха нататък. Оставяха след себе кървава диря от мъртви и ранени англичани. Аз се препъвах и падах, стиснал здраво в ръцете си знамето, и ги следвах, викайки с всички сили, давайки воля на отчаянието, яростта и ожесточението на мъжете и жените, които бяха мои предци. Слава Богу, щях да позная още много премеждия и битки, някои от които не по-малко тежки от тази. Ала още се насълзявам като хлапака, който бях тогава, когато си спомня онзи ден. Виждам себе си, едва петнадесетгодишен, вкопчен в абсурдното парче плат на сини и бели квадрати, крещящ и бягащ по окървавения склон на редута Терхейден, в деня, в който капитан Алатристе потърси достойно място да умре и аз го последвах срещу англичаните, защото така или иначе всички щяхме да умрем, а ни досрамя да го оставим сам.

Останалото е история — и една картина. Девет години по-късно, една сутрин аз влязох в ателието на Диего Веласкес, почетен помощник при гардероба на нашия господар, краля, в Мадрид. Беше сив зимен ден, по-неприветлив и от онези във Фландрия. Ледът, покрил локвите, проскърцваше под ботушите ми, окичени с шпори, и въпреки загърнатия догоре плащ и ниско нахлупената шапка, мразовитият въздух режеше лицето ми. Затова почувствах благодарност, когато се озовах в затопления, тъмен коридор, а после в просторното ателие, където огънят бумтеше весело в камината. Стоях до големите прозорци, през които нахлуваше светлина и осветяваше платната — окачени на стената, разположени на стативи или струпани на покрития с дъски под. В стаята миришеше на боя, на различни смески, лакове и терпентин. Разнасяше се още и един доста апетитен мирис — от едно гърне върху желязна скара до камината, в което се топлеше пилешки бульон с подправки и вино.