Артуро Перес-Реверте: Слънцето на Бреда

— Заповядайте, ваша милост, сеньор Балбоа — каза Диего Веласкес.

Пребиваването в Италия, животът в двора и благоразположението на нашия крал дон Фелипе Четвърти бяха изличили до голяма степен севилския му акцент — в сравнение с деня, когато го бях видял за първи път, преди около единадесет-дванадесет години, на стълбите пред „Сан Фелипе“. Сега той чистеше много старателно някакви четки с чисто парче плат, а после ги подреждаше на масата. Носеше широка черна дреха, изпоцапана с петна от боя, косата му беше рошава, мустаците — непригладени, както и козята брадичка. Любимият художник на нашия монарх никога не привеждаше облеклото си в ред, преди да е превалила сутринта. Тогава прекъсваше работата, за да си почине малко и да стопли стомаха си, след като се бе трудил няколко часа, започвайки с първата ясна дневна светлина. Никой от близките му не се осмеляваше да го притеснява преди тази почивка в средата на сутринта. После продължаваше още малко, до следобед, когато хапваше нещо леко. Сетне, ако не го чакаха задачи, свързани с длъжността му в двореца или други важни ангажименти, той се разхождаше край „Сан Фелипе“, по Пласа Майор или по Прадо, често в компанията на дон Франсиско де Кеведо, Алонсо Кано и други приятели, ученици и познати.

Оставих плаща, ръкавиците и шапката си на малко столче и отидох при гърнето с бульона. Сипах си един черпак в гледжосана пръстена купа и сгрявах с нея ръцете си, докато отпивах на малки глътки.

— Как върви работата с двореца? — попитах аз.

— Бавно.

Двамата се разсмяхме на старата шега. По онова време на Веласкес бе възложена тежката задача да осигури живописната украса на залите в новия кралски дворец „Буен Ретиро“. Това и други благоволения му бяха оказани лично от краля и той беше извънредно щастлив от тях. Но е вярно и че се оплакваше, че те му отнемат пространство и спокойствие, за да работи, както желае. Затова наскоро беше отстъпил длъжността на придворен камерхер на Хуан Баутиста дел Масо и се беше задоволил с честта да бъде почетен помощник към кралския гардероб, което не налагаше особени ангажименти.

— Как е капитан Алатристе? — поинтересува се художникът.

— Добре е. Изпраща ви поздрави… Отиде на улица „Франкос“ с дон Франсиско де Кеведо и капитан Контрерас, да посети Лопе.

— А как се чувства нашият Феникс 34 34 Алюзия с прозвището на Лопе де Вега — „Испанският Феникс“. — Б.р. ?

— Зле. Бягството на дъщеря му Антонита с Кристобал Тенорио е много тежък удар… Още не го е превъзмогнал.

— Трябва да намеря свободно време и да отида да го видя… Много ли е зле?

— Всички се страхуват, че няма да изкара зимата.

— Жалко.

Отпих още няколко глътки. Бульонът пареше, но възвръщаше към живот.

— Изглежда, че ще има война с Ришельо — вметна Веласкес.

— Така разправят и при „Сан Фелипе“.

Отидох да оставя паницата на масата и пътьом се спрях пред една завършена картина, поставена на статив, на която липсваше единствено лаковото покритие. Анхелика де Алкесар изглеждаше прекрасна на платното. Беше облечена в бяла атлазена рокля с позлатени илици, украсена с дребни перли, мантиля от брюкселска дантела падаше върху раменете й. Знаех, че е дантелата е брюкселска, защото аз й я бях подарил. Сините й очи гледаха внимателно и иронично, изглеждаха така, сякаш следяха всяко мое движение, както всъщност правиха невъзмутимо в продължение на целия ми живот. Фактът, че я виждах там, ме накара да се усмихна. Само преди няколко часа се бях разделил с нея, излизайки на улицата, загърнат в плаща си, за да се защитя от мразовития утринен студ, с ръка на ръкохватката на шпагата, в случай, че ме причакваха наемните убийци на чичо й. Още пазех сладкото й ухание по пръстите, устата и кожата си. Тялото ми носеше вече зарасналия белег от нейната кама, паметта ми — спомена за нейните думи на любов и на омраза, искрени и смъртоносни, както едните, така и другите.

— Намерих ви — казах на Веласкес — скица на шпагата на маркиз Де лос Балбасес… Един стар приятел я е виждал много пъти и си я спомня доста добре.

Обърнах гръб на портрета на Анхелика. После извадих листа, който носех сгънат под дрехата и я подадох на художника.

— Ръкохватката беше от бронз и злато. Ето, тук ваша милост ще види как са разположени и защитните зъбци.

Веласкес, който беше оставил парчето плат и четките, огледа скицата с доволен вид.

— Колкото до перата на шапката му — додадох — няма съмнение, че бяха бели.