Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

Преминахме на другия бряг, като прекосихме дъсчени понтони и те ни отведоха до дигата, деляща левия бряг от блатата. Бялото петно пред мен, което бе капитан Алатристе, се движеше безмълвно както обикновено. Бях го видял как се подготвяше бавно на свечеряване: елекът от биволска кожа под ризата, а над нея — колана с шпагата, дагата и пистолета, който подпоручик Миная му беше върнал и чийто магазин беше смазал с лой, за да го предпази от водата. На колана затъкна още барутник и торбичка с десет куршума, резервен кремък, прахан и огниво, които можеха да му потрябват. Преди да прибере барута, провери цвета му, нито много черен, нито много кафяв, убеди се, че зрънцата са много ситни и твърди, и го опита с език, за да установи качеството на селитрата. После помоли Копонс да му даде бруса и посвети доста време на привеждане в готовност на острието на дагата. Предната група, сиреч неговата, тръгваше без аркебузи и мускети, понеже те първи трябваше да нападнат с хладно оръжие и да подсигурят другарите си. А за подобна задача беше удобно да са лековъоръжени и да движат свободно ръцете си. Артелчикът на нашия взвод беше помолил за млади и готови на всичко носачи. Приятелят ми Хайме Кореас и аз се явихме като доброволци, напомняйки им как добре сме се представили при удара срещу шлюза на Оудкерк. Когато ме видя наблизо с ризата отвън, запасал вярната дага и готов за тръгване, капитан Алатристе не ме похвали, но не ме и упрекна.

Задоволи се да кимне с глава и посочи с жест една от раниците. Сетне, при мъглявата светлина на факлите, всички коленичихме на земята. Казахме „Отче наш“ в шепот, който премина през редиците, прекръстихме се и се отправихме на северозапад.

Върволицата спря изведнъж и мъжете се снишиха. От човек на човек, много тихо, се предаде една дума, обозначаваща нещо, което в онзи момент беше ясно единствено в главата на капитан Брагадо: Антверпен. Преди тръгването всичко беше много добре обяснено, тъй че без нужда от заповеди и коментари, колона от бели ризи мина покрай мен. Напредваха надясно и наляво. Мъжете сега се движеха във вода до кръста, отдалечавайки се от двете страни на дигата, чувах газенето им. Войникът, вървящ най-отзад, ме докосна по рамото и взе торбата. Лицето му представляваше тъмно петно, но можах да чуя учестеното му дишане, докато затягаше ремъците и поемаше отново. Когато погледнах пак напред, ризата на капитан Алатристе беше потънала в мъглата и мрака. Сега последните сенки минаваха покрай мен и се стапяха с глъхнещ шум на стомана, идващ от ножниците, и с едва доловимото подрънкване на аркебузите и мускетите, които се зареждаха и нарамваха в последния момент. Направих още няколко крачки напред с тях, докато накрая изостанах. Тогава легнах по корем на ръба на склона, върху влажната трева, която стъпките им бяха разкаляли. Някой приближи пълзешком и се настани до мен. Беше Хайме Кореас. Двамата останахме там, шепнейки тихо, вгледани жадно напред, в тъмнината, погълнала четиридесет и четирима испанци, които щяха да се опитат да превърнат в кошмар нощта на еретиците.

Изтече време, колкото да прехвърлиш две броеници. Двамата с другаря ми стояхме вкочанени от студа. Притискахме се един в друг, за да се топлим. Не се чуваше нищо, освен стичането на потока вода отстрани на дигата към реката.

— Доста се бавят — прошепна Хайме.

Не отвърнах. В този момент си представях капитан Алатристе, до гърди в студената вода, вдигнал високо пистолета, за да запази барута сух, и с дагата или шпагата в другата ръка. Виждах го как се приближава към холандските стражи, пазещи шлюзовете. После си помислих за Каридад ла Лебрихана, а накрая се сетих и за Анхелика де Алкесар. Често, казах си аз, жените не знаят колко доблест и колко ужас има в сърцата на някои мъже.

Прозвуча аркебузен изстрел: самотен, далечен и откъснат сред нощта и мъглата. Пресметнах, че е на повече от триста стъпки пред нас. Уплашени, ние се спотаихме още повече. Сетне тишината се възвърна за малко, за да избухне всичко след миг в бясна канонада от гърмежи на пистолети и мускети. Възбудени и въодушевени от стрелбата, Хайме и аз се опитахме да различим нещо в мрака, но без резултат. Сега пукотевицата се разнасяше и от двете страни, засилваше се и огласяше небето и земята, сякаш стихия изсипваше гръмотевиците си отвъд тъмната пелена. Чу се отсечен и силен изстрел, последван от още два. Тогава вече успяхме да различим нещо в мъглявината: бледо сияние, отначало млечнобяло, после — червеникаво, което се разпръсна в множество влажни капчици, изпълващи въздуха и отразяващи се в черната вода под ръба на склона, където ние продължавахме да лежим. Дигата на Севенберг беше в пламъци.