Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

— Вътре има човек — казах аз. — Войник.

Капитанът, който не беше помръднал от моето тръгване, едва повдигна очи.

— Испанец или холандец?

— Мисля, че е холандец. Или англичанин. Тежко ранен.

Алатристе кимна лениво с глава, сякаш на този етап от денонощието би било странно да се натъкнеш на жив еретик или на такъв в цветущо здраве. Сетне вдигна рамене, все едно питаше защо му казвам това.

— Помислих си — подхвърлих аз, — че можем да му помогнем.

Сега вече ме погледна. Направи го много бавно. Видях как обръща лицето си на фона на близкото зарево.

— Помислил си — измърмори той.

— Да.

Остана известно време неподвижен, загледан в мен. После се извърна леко към Себастиан Копонс, който стоеше все така до него, опрял се на стената, без да проронва дума, със смъкната назад превръзка. Стори ми се, че в дългото мълчание чух пращенето на пламъците.

— Сметнал си — повтори той, вглъбено.

Изправи се на крака с голяма мъка, сякаш му беше трудно да размърда костите си. Изглеждаше мрачен и много уморен. Видях, че Копонс става след него.

— Къде е?

— В къщата.

Поведох ги през помещенията и коридора към задната стая. Еретикът не беше мръднал от мястото си между шкафа и стената и стенеше едва чуто. Алатристе се спря на прага и му хвърли един поглед, преди да се приближи. После се наведе малко и го наблюдава няколко мига.

— Холандец е — заключи накрая той.

— Можем ли да му помогнем? — попитах аз.

Сянката на капитан Алатристе сега беше застинала на стената.

— Разбира се.

Усетих, че Себастиан Копонс минава покрай мен. Ботушите му изскърцаха по счупените плочи на пода, докато отиваше към ранения. Тогава Алатристе дойде при мен, а Копонс посегна към хълбока си и извади бискайката.

— Да се махаме — каза ми капитанът.

Възпротивих се на натиска на ръката му върху моето рамо. Поразен наблюдавах как Копонс опира дагата във врата на холандеца и прерязва гърлото му от ухо до ухо. Вдигнах слисан очи към тъмното лице на Алатристе. Не виждах погледа му, макар да знаех, че е впит в мен.

— Беше… — заговорих аз, запъвайки се.

Внезапно млъкнах, понеже изведнъж думите ми се сториха излишни. Дръпнах се несъзнателно, за да освободя рамото си от ръката на капитана. Десницата му обаче ме държеше здраво. Копонс вече се надигаше бавно и след като избърса острието на дагата в дрехите на другия, я прибра в калъфа. После мина покрай нас и пое по коридора, без дума да обели.

Обърнах се рязко, почувствал най-сетне, че рамото ми е свободно. Сетне направих две крачки към младежа, който сега вече беше мъртъв. Нищо в сцената не беше по-различно, освен че стенанието не се чуваше вече и че по яката на бронята се стичаше тъмно петно, гъсто и блестящо, чийто червен цвят се сливаше с отблясъците на пожара в прозореца. Изглеждаше по-самотен отпреди, с тъй разтърсваща самота, че аз изпитах силна и дълбока мъка, сякаш видях самия себе си, или може би част от мен, легнал там на пода, опрял гръб на стената, с неподвижни, отворени очи, загледан в нощта. Несъмнено, помислих си аз, съществува някой някъде на света, който очаква завръщането на този, който вече никога никъде няма да отиде. Навярно има майка, годеница, сестра или баща, които се молят за него, да е жив и здрав, да се върне. Навярно има легло, в което е спал като дете и местност, която го е видяла как расте. И никой там не знае, че той е мъртъв.

Не зная колко време съм останал така, загледан в мъртвия. Накрая чух стъпки и без да има нужда да се обръщам, разбрах, че капитан Алатристе е бил постоянно до мен. Усетих познатия, остър мирис на пот, кожа и метал на дрехите и военното му снаряжение. А после чух гласа му.

— Един мъж знае кога е дошъл краят… Този го знаеше.

Не отговорих. Продължавах да гледам трупа на холандеца. Сега кръвта образуваше огромно тъмно петно под изпънатите крака. Невероятно, рекох си аз, колко много кръв имаме в тялото си: поне две или три асумбре 23 23 Мярка за течност, приблизително 2 л. — Б.пр. . А колко лесно изтича…

— Единствено това можехме да направим за него — додаде Алатристе.

Пак не отговорих, от доста време не бях казвал нищо. Най-сетне го чух да се раздвижва. Остана още миг до мен, като че ли се двоумеше дали да ме заговори отново или не, сякаш между нас бяха останали безброй неизказани думи и ако той излезеше от това място, без да ги е произнесъл, никога вече нямаше да бъдат изречени. Ала остана безмълвен. После чух как стъпките му се отдалечиха към коридора.