Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

Чувствах се неловко, та реших да направя нещо, което да ни изтръгне от това положение. Тъй че раздвижих натъртеното си тяло, затъкнах немската шпага в колана, до дагата, и се изправих.

— Да потърся ли нещо за ядене и пиене, капитане?

Светлините на пламъците танцуваха по лицето му. Минаха няколко минути, преди да ми отговори. А когато го стори, се задоволи да сведе утвърдително орловия си профил. После остана загледан в мен, докато аз му обърнах гръб и потеглих след сянката си.

Светлината на пожара нахлуваше през един прозорец и обагряше в червено стените вътре. Всичко в къщата беше с главата нагоре: изпотрошени мебели, окадени пердета по пода, обърнати сандъци, разхвърляна покъщнина. Нозете ми скърцаха, стъпвах по всичко това, докато обхождах къщата от долу до горе, търсейки килер или склад, все още непосетен от наши другари. Спомням си безкрайната тъга, която лъхаше от това разграбено и тъмно жилище, от отсъствието на живот, който някога е давал топлина на помещенията, от опустошението и разрухата на нещо, което в друго време е било дом, огласян несъмнено от детски смях, или където някога възрастните са разменяли нежни ласки или любовни думи. Постепенно любопитството ми да си представям интимността на едно пространство, до което по принцип не би трябвало да имам достъп, отстъпи място на нарастваща пустота. Представях си нашата къща в Оняте, обезлюдена от войната, майка ми и сестрите ми — прокудени или сполетени от нещо по-лошо, виждах как в стаите нахлува някакъв млад чужденец, който подобно на мен вижда разпилени по пода, счупени и изгорени скромните дири на нашите спомени и нашия живот. И с обичайния войнишки егоизъм се зарадвах, че съм във Фландрия, а не в Испания. Понеже, уверявам ви, във войнския занаят фактът, че нещастието е сполетяло другите винаги носи някаква утеха. В подобни изпитания за завиждане е онзи, който си няма никого на този свят и не рискува ничия обич, само собствената си кожа.

Не открих нищо, което да си заслужава труда. Спрях за малко да се облекча на една стена и вече закопчавах панталоните си и се канех да изляза оттам, когато се сепнах. За миг останах като вцепенен, заслушан, докато не го чух отново. Беше тихо и дълго стенание, слаб поплак, който идваше от дъното на тесния коридор, покрит с отломки. Би могло да се вземе за вой на страдащо животно, ако на моменти не се долавяха почти човешки нотки. Тъй че изтеглих дагата си предпазливо — при подобна теснотия дългата шпага не можеше да се развърти, — и прилепен към стената се приближих много бавно, за да проверя какво беше това.

Пожарът отвън осветяваше половината стая, хвърляйки сенки с червеникави очертания по стената, на която висеше килим, разкъсан с нож. Под килима, опрял гръб в ъгъла между стената и един строшен шкаф, лежеше човек. Пламъците, които се отразяваха в стоманата на нагръдника му, разкриваха, че е войник. Те осветяваха още дългата му, руса коса, разчорлена и изцапана с кал и кръв, безцветните очи и следите от ужасяващо изгаряне, превърнало едната страна на лицето му в жива рана. Не помръдваше, впил очи в светлината, идваща откъм прозореца. От открехналата му уста излизаше онова стенание, което бях чул от коридора. Глухо и равно стенание, в което понякога се промъкваха неразбираеми думи на чужд език.

Приближих се бавно до него, без да пускам дагата, като дебнех внимателно ръцете му — да не би да стиска някакво оръжие. Ала онзи клетник не беше в състояние да стиска каквото и да било. Приличаше на пътник, седнал край брега на реката на мъртвите. Приличаше на човек, забравен от лодкаря Харон, на едно предпоследно пътуване. Останах няколко секунди приклекнал край него, наблюдавах го любопитно, но той сякаш не забелязваше присъствието ми. Продължи да гледа през прозореца, неподвижен, накъсвайки неспирното си пъшкане с нечленоразделни, непознати думи, дори когато докоснах ръката му с върха на дагата си. Лицето му представляваше страховито подобие на двуликия Янус: едната страна непокътната, а другата — превърната в пихтия от изгорено и съсечено месо, сред което блестяха миниатюрни капчици кръв. Ръцете му също изглеждаха обгорени. Бях видял достатъчно мъртви холандци в пламналите конюшни зад къщата и си представих как този, ранен в престрелката, се е влачил сред горящите главни, за да се скрие тук.

— Flamink?

Не отговори, само продължи с безкрайния си стон. След като го наблюдавах известно време, заключих, че става дума за млад човек, не много по-възрастен от мен. А ако съдех по нагръдника и облеклото — той бе един от бронираните конници, които ни атакуваха сутринта, при мелницата на Руйтер. Навярно дори се бяхме сражавали близо един до друг, когато холандците и англичаните опитваха да разкъсат строя, а ние, испанците, бранехме отчаяно живота си. Пътят на войната, разсъждавах аз, има странни лъкатушения, крие любопитни обрати на съдбата. При все това, успокоен след ужаса на деня и настигането на бегълците, не чувствах нито враждебност, нито ожесточение. Много испанци бях видял да умират в този ден, ала още повече неприятели. За момента везните не клоняха на ничия страна. Това беше само един беззащитен човек и аз бях преситен от кръв. Тъй че прибрах дагата си и после излязох навън, при капитан Алатристе и другите.