Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

Ваша милост би бил очарован да види със собствените си очи обсадните съоръжения и изобретателността, с която са измайсторени. Със сигурност са изумителни за цяла Европа, защото всяко село и всяко укрепление около града са свързани с окопи и крепост, за да възпрепятстват излизанията на обсадените и за да се предотврати идването на помощ отвън. В нашия лагер понякога с цели седмици не спираме да работим с кирката и лопата, вместо с пиките и аркебузите.

Страната е равна, с ливади и дървета, с малко вино, с лоша, болна вода, опустошена и ограбена от войната. Тъй че провизиите са оскъдни. Крина жито струва осем флорина, когато го има. Дори цената на ряпата е хвръкнала до небесата. Жителите и продавачите от съседните селца се осмеляват да носят храна в нашия лагер само крадешком. Някои испански войници, за които гладът стои над репутацията им, ядат месото на умрелите коне, отвратителна храна. Ние, носачите излизаме да набавяме фураж понякога много далеч, дори в неприятелска територия, излагайки се на обстрела на артилерията на еретиците, която сегиз-тогиз уцелва някого от пръснатите насам-натам хора. Собственият ми живот немалко пъти е зависел от това колко здрави са краката ми. Мизерията е голяма, както казах, и в нашите окопи, и в града. Това се оказва в наша полза и в полза на истинската вяра, понеже французите, англичаните, шотландците и фламандците, тия, които пазят града, са свикнали на по-охолен живот, та гладът и лишенията ги изтерзават повече, отколкото нас в лагера, по-специално испанците. Тук повечето хора отдавна са свикнали да страдат в името на Испания и да се бият извън нея, като не очакват друго, освен къшей сух хляб и малко вода или вино, за да могат да го преглътнат.

Колкото до здравословното състояние, аз съм добре. Утре ставам на петнадесет години и съм пораснал с още няколко инча. Капитан Алатристе, както винаги, не може да се похвали с много плът по тялото и много думи в устата. Ала недоимъкът не изглежда да го е засегнал особено. Навярно защото, както той самият казва (засуквайки мустак в една от своите гримаси, която би могла да мине за усмивка), е живял в оскъдица през по-голямата част от живота си, а и войникът привиква към всичко, към беднотията — също. Вече Ви е известно, че той е от хората, неизкушени от перото и писането на писма. Но ми поръчва да Ви предам, че благодари за вашите писма. Настойчиво ме моли още да Ви поздравя и да Ви предам цялото му уважение и обич. Да предадете същото на всички приятели в кръчмата на Лебрихана „Дел Турко“.

И едно последно нещо. Зная от капитана, че Ваша милост напоследък посещавате Двореца. В такъв случай е възможно при някакви обстоятелства да срещнете едно момиче, по-скоро девойка, на име Анхелика де Алкесар, която несъмнено познавате. Тя беше и по всяка вероятност продължава да е придворна дама на нейно величество кралицата. В такъв случай бих желал да Ви помоля за една много лична услуга. Ако прецените, че се предоставя сгоден случай, да й кажете, че Иниго Балбоа е във Фландрия, служи на нашия господар, краля и на светата католическа вяра, и се сражава достойно като испанец и войник.

Ако го сторите за мен, скъпи дон Франсиско, преклонението и приятелството ми, които винаги съм хранил към Вас, ще бъдат още по-големи.

Господ да пази Вас, както и всички нас.

Иниго Балбоа Агире

От окопа можеше да се чуе как копаят холандците. Диего Алатристе залепи ухо на една от гредите, забити в земята, за да поддържа прътите и кошовете за укрепване на рова. Още веднъж чу глухото храс-храс, идващо от недрата на земята. От една седмица в Бреда работеха денонощно, за да отрежат пътя за окопа и подземната галерия, която атакуващите насочваха към равелина, наричан от тях Гробището. По този начин, педя по педя, едните напредваха с мината, а другите с контрамината, първите решени да взривят няколко бурета с барут под холандските укрепления, вторите заинатени да отвърнат любезно със същото под самите нозе на воините на католическия крал. Всичко беше въпрос на усърдие и бързина — кой ще копае по-пъргаво и ще запали първи фитилите.

— Гадно добиче — рече Гароте.

Стоеше, разчорлен, и се прицелваше, разположил се зад кошовете, с мускет, насочен между дъските, служещи му за бойница, с готов, димящ фитил. Бърчеше нос с погнуса. Въпросното гадно добиче беше едно муле, което от три дни лежеше мъртво на слънцето, на няколко хвърлея от окопа, на ничия земя. То избяга от испанския лагер и едва-що появило се между двата противника, един мускетен изстрел от крепостната стена, го просна с краката нагоре. Сега смърдеше, цялото покрито с мухи.