Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

— Ето го Брагадо — каза Гароте.

Капитан Кармело Брагадо вървеше покрай окопа с приведена глава и шапка в ръка, за да не предизвиква внимание, стремейки се да бъде извън обстрела на противниковите стрелци, разположени в равелина. Ала дори и така, понеже си беше снажен, като повечето мъже от Леон, му беше трудно да се промъкне в целия си шестфутов ръст под носа на холандците. Няколко мускетни изстрели профучаха над ограждението в чест на пристигането му.

— Господ да ги убие — изръмжа Брагадо, залягайки между Копонс и Алатристе.

С шапка в дясната си ръка той си вееше към лицето, лявата ръка бе отпуснал на дръжката на шпагата — от битката при мелницата на Руйтер тя беше осакатена, липсваха безименият пръст и кутрето. След малко, точно както беше постъпил Диего Алатристе, и той прилепи ухо към една от дъските, забити в земята, и свъси вежди.

— Тия къртици, еретиците, са се разбързали — каза той.

После се дръпна назад и почеса мустака си там, където се стичаше потта от носа му.

— Нося две лоши новини — добави той след малко.

Огледа плачевното състояние на землянките, натрупалата се отвред мръсотия, окаяния вид на войниците и сбърчи нос от зловонието на умрялото муле.

— Въпреки че за испанците — подметна той, — да има само две лоши новини си е направо добра новина.

След това отново замълча, докато накрая направи кисела гримаса и се почеса по носа.

— Снощи убиха Ульоа.

Някой изруга, останалите мълчаха. Ульоа беше ефрейтор на отделение, стар войник. Преди да получи нашивките си, беше служил с тях и винаги се беше проявявал като добър другар. Според краткото обяснение на Брагадо, бил излязъл да се запознае по-отблизо с холандските окопи, заедно с един италиански сержант. Само италианецът се върнал.

— В чия полза е завещанието му? — поинтересува се Гароте.

— В моя — отвърна Брагадо. — И една трета за църковни литургии.

Известно време останаха смълчани и това беше всичко, с което почетоха паметта на Ульоа. Копонс продължаваше със сиестата, Мендиета — с лова на бълхи. Гароте, който беше привършил с почистването на мускета, скъсяваше ноктите си, като ги гризеше със зъби и плюеше парченцата, черни като душата му.

— Как върви нашето миниране? — попита Алатристе.

Брагадо направи обезсърчена гримаса.

— Върви бавно. Сапьорите се натъкнаха на прекалено мека почва, при това се просмуква вода от реката. Трябва много да укрепват и им отнема доста време… Опасяваме се, че еретиците ще стигнат първи и ще ни вдигнат във въздуха.

В края на окопа, извън обсега на погледите им, се чуха изстрели. Залпът беше кратък, но силен. Сетне всичко отново потъна в тишина. Алатристе гледаше капитана, в очакване да оповести най-после и втората новина. Брагадо никога не ги посещаваше само за удоволствието да поседи с тях.

— На ваши милости — рече той накрая, — се пада да отидете в галериите.

— Мамка му — изруга Гароте.

Галериите представляваха тесни тунели под окопите, изкопани от сапьорите. Бяха покрити отгоре с одеяла, дъски и кошове. Използваха се, за да се проваля работата на противника, но и за да се проникне в предните му позиции, чрез навлизане в ровове, ями и ремонтни съоръжения, където се взривяваха фишеци и врага се опушваше със сяра и мокра слама. Беше гаден начин да се биеш — под земята, на тъмно, в толкова тесни пространства, че често мъжете трудно се движеха един по един, пълзешком, задушавани от топлината, облака барут и серните пари, сражавайки се като слепи къртици с ками и пистолети. Тунелите в съседство с укреплението при гробищата описваха дъги и завои около главния тунел на испанците и близко разположения тунел на холандците, докато враждуващите страни се стремяха да си пречат едни други. Обичайна практика беше да събориш някоя стена с кирки или взрив и да връхлетиш на вражите сапьори. Тогава наставаше истинска бъркотия от удари с ками и гърмежи, удряше се дори с късите лопати, които специално за целта се точеха с брус, докато ръбовете им заприличваха на острие на нож.

— Време е — каза Диего Алатристе.

Беше се притаил на входа на главния тунел с групата си. Капитан Брагадо ги наблюдаваше малко по-отдалеч, клекнал в един ров с останалата част от отделението и още дузина войници от неговия взвод, готов да се притече на помощ, ако се наложи. Колкото до Алатристе, придружаваха го Мендиета, Копонс, Гароте, галисиецът Ривас и двамата братя Оливарес. Мануел Ривас беше добро, русокосо и синеоко момче, много надеждно и смело, испанският му обаче беше отвратителен, със силния акцент на жител на Финистере 26 26 Нос Финистере — полуостров в крайния запад на Галисия. — Б.р. . Що се отнася до братята Оливарес, те си приличаха като близнаци, без да са такива. Чертите им бяха много сходни, бяха с черни коси и тъмни гъсти бради под изящните семитски носове, които от цял километър издаваха произхода им. Двамата твърдо отказваха да вкусят сланина. Последното въобще не тревожеше другарите им, понеже проблемите за чистата кръв така и не проникнаха в легионите. Приемаше се, че ако някой пролива кръвта си на бойното поле, то кръвта му е благородна и чиста. Двамата братя ходеха навсякъде заедно, спяха опрени гръб в гръб, поделяха дори последния къшей хляб и се пазеха един друг в битка.