Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

— Откога се мотаеш, а нямаш холандец — подхвърли Мендиета.

— Почти съм готов.

Мендиета беше седнал в дъното на рова, в нозете на Гароте и се пощеше с тържествено баско старание. В окопите, когато им дотегнеше да живеят по главите и в дрипите ни, въшките излизаха на ленива разходка. Бискаецът беше проговорил без особен интерес, погълнат от заниманието си. Брадата му беше пораснала, дрехите му се бяха превърнали в кални парцали, както впрочем и на всички останали, включително на самия Алатристе.

— Виждаш ли го въобще?

Гароте поклати глава. Беше свалил шапката си, за да представлява по-ниска мишена за тия отсреща. Къдравата му, мазна коса беше прибрана на тила в мръсна опашка.

— Сега не, но от време на време се показва… Следващия път ще го отнеса, кучия му син.

Алатристе хвърли бегъл поглед над ограждението, като се прикриваше между дъските и вършините. Холандецът вероятно беше един от сапьорите, работещи на входа на тунела, на двайсетина метра пред нас. Каквото и да правеше, движенията му откриваха леко, не прекалено, главата му. Но и това беше достатъчно за Гароте, считан за добър стрелец, да го държи на мушката, без да бърза, докато му падне в ръцете. Малагенецът, спазвайки принципа „око за око“, искаше да отвърне на жеста с мулето.

В окопа имаше дузина и половина испанци. Беше един от най-предните, който се виеше досами холандските позиции. Отделението на Диего Алатристе прекарваше тук две от всеки три седмици, заедно с останалата част от взвода на капитан Брагадо, разпределен по близките окопи и ровове, всички разположени между укреплението при гробището и река Мерк, на два пушечни изстрела от главната стена и цитаделата на Бреда.

— Ето го еретикът — измърмори Гароте.

Мендиета, който току-що беше намерил една бълха и я разглеждаше с приятелско любопитство, преди да я смаже между пръстите си, вдигна за секунда глава, заинтригуван:

— Засече ли холандец?

— Да, засякох го.

— Прати го в пъкъла тогава.

— Това се каня да сторя.

След като прокара език по устните си, Гароте духна фитила и започна внимателно да наглася мускета, притваряйки лявото си око. Показалецът му докосваше леко спусъка, сякаш бе зърно на женска гръд, на някоя от жените, струващи половин дукат. Алатристе се наведе още малко и мярна една открита глава, надигнала се неблагоразумно над холандския окоп.

— Още един, който умира в смъртен грях — чу той провлечения глас на Гароте.

После проехтя изстрелът и с избухването на барута Алатристе видя главата отсреща внезапно да изчезва. После се чуха гневни викове и три-четири пушечни гърмежа вдигнаха пръст в испанското ограждение. Гароте, който отново беше легнал в окопа, се смееше тихичко, с димящ мускет между краката. Отвън прозвучаха още изстрели и ругатни, изречени на фламандски.

— Така им се пада — отбеляза Мендиета, откривайки нова бълха.

Себастиан Копонс отвори едно око, после пак го затвори. Изстрелът на Гароте беше прекъснал сиестата му край ограждението, където придремаваше, отпуснал глава на едно мухлясало одеяло. Любопитни, братята Оливарес също показаха рошавите си като на турци глави от един край на окопа. Алатристе се отпусна и седна, облегнал гръб в насипа. После пъхна ръка във вътрешния си джоб и потърси парче черен, твърд хляб от дажбата, което пазеше от предишния ден. Поднесе го към устата си и го навлажни със слюнка, преди да започне да го дъвче, без да бърза. Примесено с миризмата на мъртвото муле и задушливия въздух в рова, то не беше особен деликатес. Ала нямаше голям избор и дори това парче хляб представляваше истинско пиршество. Никой нямаше да донесе нови провизии до вечерта, когато можеше да се използва прикритието на тъмнината. Прекалено рисковано беше по светло.

Мендиета беше оставил една бълха да лази по горната част на дланта си. Накрая, отегчен от играта, той я размаза с един удар. Гароте чистеше с шомпола все още горещото дуло на аркебуза и си тананикаше някаква италианска мелодийка.

— Някои са били в Неапол — рече след малко и усмивката му се бялна на мургавото му, мавърско лице.

На всички им беше известно, че Курро Гароте беше служил две години в легиона на Сицилия и четири в Неаполския, а после бил принуден да смени климата след няколко неизяснени премеждия, включващи жени, ножове, нощни грабежи, съпроводени с прескачане на зидове и убийства, един принудителен престой в затвора „Викария“ и друг, доброволен, в убежището на църквата „Де ла Капела“. Затова можеше спокойно да каже следното: