Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

След отломките, костите и барутния облак, укритието се разширяваше в по-голямо помещение — холандският тунел, превърнал се в мрачно преддверие на ада. В един ъгъл още догаряше фитилът на лоен светилник: колеблива, червеникава светлинка, която едва стигаше, за да придаде очертания на стенещите в близост сенки. Алатристе се претърколи навън, изправи се на колене, затъкна пистолета в пояса и опипа терена със свободната си ръка. Лопатата на Мендиета чаткаше безпощадно, внезапно се разнесе тревожен вик — някой крещеше на холандски. Нечие тяло падна през входа на укритието, удари капитана по гърба и той долови как другарите му се скупчват по-близо един до друг. Внезапен изстрел освети с мимолетен блясък помещението и огря влачещите се по земята или проснатите неподвижно тела, и с краткотрайна искра очерта горе лопатата на Мендиета, почервеняла от кръв.

Отнякъде духаше вятър, и носеше прах и дим от вътрешността на холандския тунел към окопите. Алатристе се упъти крайно предпазливо натам. Сблъска се с някакво същество, достатъчно живо да избълва една фламандска ругатня, преди да даде изстрел, който почти опърли лицето на капитана и го заслепи. Хвърли се напред, срещна противника си, замахна с дагата на кръст, но тя мина през празно пространство, после удари още два пъти по-навътре и последния път попадна в плът. Чу се крясък, сетне шумолене — някой бягаше на четири крака. Алатристе се втурна след него, раздавайки удари с ножа, като се водеше от мъчителните викове на беглеца. Накрая го стигна пипнешком и го хвана за крака. Започна да забива дагата от горе надолу, и продължи да удря, докато другият спря да вика и да се движи.

— Ik geef mij over! 29 29 (хол.) Предавам се. — Б.р. — чу се нечий вой в мрака.

Последното беше безсмислено, защото повече от очевидно беше, че никой не взема пленници в тунелите. Когато не извадеха късмет, испанците също не чакаха пощада. Тъй че гласът премина в предсмъртно хриптене, когато един от атакуващите, воден от вопъла, стигна до еретика и го намушка. Алатристе чу шум от борба и наостри уши, неподвижен и съсредоточен. Разнесоха се още два изстрела и на светлината им той видя Копонс — много близо, здраво вкопчен в един холандец; и двамата се въргаляха по земята. После чу братята Оливарес да се викат тихо един друг. Копонс и холандецът вече не вдигаха шум и той се запита кой ли е останал жив.

— Себастиан! — прошепна той.

Копонс отвърна с изръмжаване и така го изтръгна от съмненията му. Сега цареше почти пълна тишина, нарушавана от глухи ридания, близко дихание и шума от влаченето на мъжете по земята. Алатристе отново се придвижи на колене, като с едната ръка опипваше в тъмнината пред себе си, а с другата — стегната и готова до хълбока, стискаше дагата, насочена напред. Последното изпращяване на фенера освети слабо входа на тунела, водещ към вражеските окопи, пълен с отломки и счупени греди. Едно неподвижно тяло го препречваше и след като го наръга за всеки случай два пъти с дагата, капитанът пролази върху му, приближи се до тунела, където изчака няколко секунди, ослушвайки се. От другата страна беше тихо, но усети миризма.

— Сяра! — извика той.

Изпарението идваше бавно по тунела, тласкано несъмнено от духала, които холандците задействаха от другия край, за да изпълнят галерията с дим от слама, смола и серни пари. Очевидно не ги беше грижа за съотечествениците им, които бяха останали живи там, или пък вече бяха сигурни, че никой не е оцелял. Въздушният поток облагодетелстваше операцията им. Докато кажеш едно „Отче наш“ и задушливите изпарения щяха да са отровили въздуха. Обзет от мрачна тревога, Алатристе отстъпи лазешком между отломките и труповете и се блъсна в другарите си, които се струпваха на входа на тунелите. Накрая, след няколко мига, които му се сториха години, запълзя отново през тях с най-голямата бързина, на която бе способен, оттласквайки се с лакти и колене от срутената пръст и гробищните останки. Чуваше зад себе си звуците и ругатните на някой, който му заприлича на Гароте и който го буташе, докосвайки ботушите му. Мина под дупката на тавана на прохода, вдиша жадно въздуха отвън и после продължи по тясната галерия, със здраво стиснати зъби, задържайки дъха си, докато не видя да се светлее отворът на прохода над раменете и тавата на другаря му отпред. Най-сетне излезе от големия тунел, който беше изоставен от немските сапьори, после се хвърли в испанския окоп, раздирайки платното пред лицето си, дишайки с пълни гърди и разтърквайки покритото си с пот и пръст лице. Наоколо му, подобно на смъртници, възкръснали за нов живот, мръсните белезникави лица на другарите му прииждаха, изнемощели и ослепели от светлината. Накрая, когато очите им привикнаха с нея, той видя капитан Брагадо, който чакаше с немските сапьори и останалата войска.