Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

— Вчера двамина много надути господа, холандци от Бреда, излязоха да го разгласят. Очевидно някой от нашите стрелци е ударил известна личност из окопите на обсадения град. Искат среща за един час на открито, петима на петима, с по два пистолета и шпага. Разбира се, хвърлената ръкавица беше приета.

— Разбира се — повтори другият благородник.

— Хората от италианския легион на Латаро молят да бъдат включени, но се взе решение всички от наша страна да са испанци.

— Обичайното за случая — вметна вторият.

Алатристе ги изгледа, много бавно. Първият, който беше проговорил, трябва да беше към тридесетгодишен. Облеклото издаваше произхода му, презрамникът на шпагата му беше от хубав, позлатен марокен. По някакъв начин, въпреки войната, явно успяваше да поддържа добре мустаците си. Беше неприветлив и надменен. Другият, по-набит и по-нисък, също беше млад, облечен по-скоро като италианец, с къса кадифена дреха с атлазени илици и пелерина, богато украсена с брюкселска дантела. И двамата носеха златисти пискюли на червените ленти и ботуши от хубава кожа с шпори, доста различни от тия, които носеше Алатристе, чиито нозе бяха обвити в парцали, за да не се показват пръстите му. Представи си как двамината си прекарват добре в компанията на полковника, който от своя страна чрез тях подсилваше влиянието си в Брюксел и Мадрид. Сигурно се смееха на собствените си шеги и си разменяха разните техни любезности, като кучета от един впряг. Колкото до останалото, от слухове знаеше само за първия, че е от Бургос, казваше се дон Карлос дел Арко, син на маркиз или нещо подобно. Беше го виждал да се сбива няколко пъти, явно се имаше за смелчага.

— Дон Луис де Бобадиля и аз сме двама — продължи той. — Трябват ни още трима храбреци, за да бъдем колкото тях.

— В действителност липсва само един — поправи го главен сержант Идиакес. — Мисля двамата ни другари да бъдат придружени от Педро Мартин, смелчага от взвода на капитан Гомес Колона. Четвъртият вероятно ще бъде Егилус, от хората на дон Ернан Торалба.

— Добра компания, за да дадем добър урок на Насау — заключи напереният благородник.

Алатристе приемаше всичко това мълчаливо. Познаваше Мартин и Егилус, и двамата бяха стари войници, заслужаваха доверие за премерване на силите с холандците или с когото се наложи. Нито единият, нито другият би бил излишен при предстоящия дуел.

— Вие ще сте петият — каза дон Карлос дел Арко.

Както си стоеше неподвижен, стиснал в една ръка шапката, а в другата — дръжката на шпагата, Алатристе сбърчи вежди. Не му допадаше тонът, с който въпросният господинчо приемаше неговото участие за решено, още повече, че ставаше дума за човек, дошъл тук за развлечение, а не за офицер. Не му допадаха нито златните пискюли на червената лента, нито наглият му вид на човек, в чиято кесия подрънква добро количество кралски жълтици и баща му е маркиз в Бургос. Не му харесваше още, че прекият му началник, капитан Брагадо, стоеше там и дума не обелваше. Брагадо беше добър военен и умееше да съчетава това си качество с тънка дипломация, което беше безкрайно благотворно за кариерата му. Но на Диего Алатристе-и-Тенорио не му прилягаше да получава нареждания от арогантни фукльовци, колкото и безстрашни да се показваха на думи и дела, колкото и да пиеха от кристални чаши виното на главнокомандващия. Поради тази причина утвърдителният отговор, който беше на път да даде, спря на устните му. Колебанието му беше зле изтълкувано от Дел Арко.

— Не ще и дума — каза той с известно пренебрежение, — ако вие намирате начинанието за прекалено опасно…

Той не довърши, а само се огледа наоколо, докато другарят му тънко се усмихваше. Без да обръща внимание на предупредителните погледи, които му отправяше капитан Брагадо, Алатристе вдигна ръка от ръкохватката на шпагата към мустака си и лениво го приглади. Това беше просто начин, подобен на много други, да сдържи гнева, който се надигаше от стомаха към гърдите му, и да накара кръвта в главата му да пулсира бавно и съвсем равномерно. Впи ледените си очи в наглеца, сетне в другия и остана дълго така. Толкова дълго, че полковникът, останал през цялото време с гръб, сякаш нищо от ставащото не го засягаше, се обърна, за да го погледне. Но Алатристе вече се беше извърнал към Кармело Брагадо.

— Разбирам, че става дума за ваша заповед, капитане.

Брагадо вдигна бавно ръка към тила си и се почеса, без да отговаря. Сетне погледна главен сержант Идиакес, който хвърляше изпепеляващи погледи към двамата безделници. Но тогава взе думата самият дон Педро де ла Дага: