Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

Ръката ми беше изтръпнала от силното стискане на ръкохватката на дагата. Накрая от чиста непохватност изпуснах оръжието на земята и се наведох да го взема. Вече се надигах, когато налетяха неколцина холандци, ревящи с пълно гърло. Профучаха мускетни куршуми и черен облак от пики се скупчи над мен. Усетих, че наоколо ми падат мъже и стискайки силно дагата, понечих да се изправя, убеден, че е дошъл сетният ми час. Тогава усетих удар по главата, зави ми се свят и пред очите ми се завъртяха безброй искрящи точици. Почти изгубих съзнание, все още стиснал дагата и готов да я отнеса със себе си, където се наложи. Не ме беше грижа за нищо, стига да не ме откриеха без нея в ръката. После се сетих за майка си и сестра си. Отче наш, шепнех задъхано аз. Gure Aita , повтарях ли, повтарях ту на кастилски, ту на баски, зашеметен, неспособен да си спомня останалата част от молитвата. В този миг някой ме хвана за дрехата и ме повлече по тревата, през мъртвите и ранените. На два пъти замахнах слабо с дагата, слепешком. Мислех, че си имам работа с враг, докато не усетих удар по тила, сетне още един, което ме принуди да държа ръката си спокойна. Внезапно се видях положен на тревата, в малък кръг от нозе, обути в кални ботуши. Чувах над главата си ударите на оръжията, тряс-тряс, храс-храс, зловещ концерт от стомана, раздиране на дрехи и плът, хрущене на чупещи се кости, хриптящи гърлени звуци, издаващи гняв, болка, страх и агония. И накрая, зад редиците, все така неотстъпни около нашите знамена, невъзмутимо и гордо се носеха ударите на барабана, който продължаваше да бие за клетата, стара Испания.

— Оттеглят се!… Строй се и след тях!… Оттеглят се!

Легионът беше издържал — ведно с мъжете, паднали мъртви по местата си в предните редици. Стигна се дотам, че в един момент именно многобройните трупове поддържаха строя такъв, какъвто беше от началото на битката. Сега звучаха тръби, барабанът биеше по-живо, присъединяваха се и още барабани, които ни идваха на помощ. Откъм реката и пътя за мелницата на Руйтер се развяваха знамената и проблясваха пиките на подкреплението, което най-сетне пристигаше. Ескадрон от италиански черни драгуни 22 22 Драгун — в много европейски войски — конници, обучени да действат и като пешаци. — Б.р. , стрелци, яхнали коне, премина край нашия фланг. Конниците ни поздравяваха, профучавайки в галоп, преди да налетят на холандците. А те, дошли на сватба, но получили брадва, се оттегляха разбити, в пълен безпорядък, търсещи спасение в гората. Авангардът от нашите другари, леката пехота, копиеносците и мускетарите, напредваха със стегната крачка, достигаха вече и преминаваха мястото от другата страна на пътя, където с немалко достойнство се беше сражавал валонският легион на Соест.

— Към тях, към тях!… Напред, Испания!… Настъпвай!

Нашият лагер надаваше победоносни викове. Мъжете, които цяла сутрин се бяха сражавали в непреклонно мълчание, сега крещяха разпалено, благодарейки на Богородица и свети Сантяго. Пребитите от умора ветерани отпускаха оръжията и целуваха броениците и медальоните си. Големият боен барабан биеше за сеч, без милост, без пощада. Започваше преследването и ловът на победения неприятел, за плячка, реквизиране на обоза, както и за да си платят с лихвите за нашите мъртви и за тежкия ден, който имахме благодарение на тях. Редиците на легиона вече се пръскаха, за да търчат подир еретиците. Първи жертви станаха ранените и изостаналите. Чупеха се глави, режеха се крайници, сечеше се наред, накратко, нямаше милост за никого. Защото ако испанската пехота беше корава в атака и в отбрана, то в мъстта си винаги е била два пъти по-жестока. Италианците и валонците не оставаха по-назад, изгарящи от желание да си върнат за пролятата кръв на другарите на Соест. Околността беше осеяна с хиляди мъже, тичащи на всички страни, убиващи, довършващи неиздъхналите, ограбващи лежащите навред ранени и мъртви, така накълцани, че понякога нямаше по-голяма незасегната част от ухото.

Подобно на останалите, капитан Алатристе и другарите му се отдадоха на това занимание с плам, който можете да си представите. И аз тръгнах с тях, още замаян от битката, с цицина с размера на яйце на главата, ала виках възбудено наравно с останалите. Пътьом, от първия мъртъв противник, който ми попадна, се сдобих с юнашка къса шпага, произведена в Солинген. Прибрах дагата и започнах да сея удари с превъзходната немска стомана по всичко живо, което се изпречеше пред очите ми, сякаш режех кървавица. Това, което ставаше, бе едновременно изтребление, игра и умопомрачение. Сражението се беше превърнало в клане на английски юнци и касапница на фламандска плът. Някои дори не се защитаваха. Настигнахме например една група, газейки до кръста във вода в един канал, и се развихрихме в нещо като риболов на калвинисти. Стоварвахме удари със стоманата, порехме наред, без да обръщаме внимание на молбите им, нито на вдигнатите за милост ръце. Накрая тъмната вода стана цялата червена и по нея заплуваха като мъртви риби разкъсаните им тела.