Много народ избихме, имаше простор за действие. И понеже бяха много, нямаше как да паднат малко. Ловът се разпростря на левга разстояние и продължи до свечеряване. Дотогава към него се присъединиха моите другари, носачите, селяните от близките села, които служеха само на един господар — алчността, и дори някои кръчмари, уличници и лавкаджии, прииждащи от Оудкерк, примамени от мириса на плячка. Вървяха след войниците, разграбвайки каквото бе останало — ято гарвани, оставящо по пътя си само голи трупове. Аз продължавах с авангарда, без да усещам умората от деня, като че ли яростта и жаждата за отмъщение ми даваха сили да продължа до края на света. Бях — дано Бог бъде милостив и ми прости, — прегракнал от викове, покрит с кръвта на ония нещастници. Червеникавият залез се спускаше над горящите махали от другия край на гората. Нямаше дига, пътека или друм над дига, където да не се виждаха камари трупове. Най-сетне, изнемощели, ние се спряхме на малка поляна. Тук имаше пет-шест къщи, където дори животните бяха минали под ножа. Няколко изостанали войници се бяха укрепили там и ние ги довършихме в последните минути от дневната светлина. Накрая, на фона на червеникавото зарево на горящите покриви, малко по малко започнахме да се успокояваме, натъпкали джобовете с плячка. Мъжете започнаха да падат на земята, неочаквано повалени от безкрайното изтощение, дишащи тежко като изнурен добитък. Само глупецът вярва, че победата е нещо весело. Постепенно разумът ни се възвръщаше и всички ние мълчахме — избягвахме да се гледаме, сякаш засрамени от собствените си щръкнали и мръсни коси, черни, сгърчени лица, зачервени очи, от засъхналата кръв, покрила дрехите и оръжията ни. Сега единственият шум беше пукането на огъня и скърцането на гредите, които се стоварваха сред пламъци. Наоколо в нощта се чуваха откъслечни викове и гърмежи, от тия, които продължаваха с касапницата.
Отидох и приседнах до зида на една къща. Облегнах се на стената, всичко ме болеше, бях разбит. От вятъра очите ми сълзяха, едва дишах, умирах от жажда. На светлината на огъня видях как Курро Гароте завързваше вързопче, пълно с пръстени, синджири и сребърни копчета, взети от мъртвите. Мендиета се беше излегнал по корем и би изглеждал толкова безжизнен, колкото и проснатите отвред холандци, ако не беше страховитото му хъркане. Имаше и други испанци, насядали на групички или сами. Стори ми се, че разпознах сред тях капитан Брагадо с превързаната ръка. После оттук-оттам започнаха да се чуват реплики, произнесени с тих глас, въпроси къде е този или онзи другар. Един попита за Лоп и последва мълчание. Някои кладяха огън, за да пекат месото от мъртвите животни. Около тия огньове лека-полека се насъбраха войниците. Много скоро вече се говореше на висок глас. Сетне някой каза нещо, някакво остроумие, на което другите отвърнаха с гръмогласен смях. Спомням си колко много ме порази това. Бях решил, че след подобен ден човешкият смях ще се е изличил завинаги от лицето на земята.
Обърнах се към капитан Алатристе и видях, че той ме гледа. Беше седнал до стената на няколко крачки от мен. Присвил крака, с ръце около коленете, той още държеше аркебуза. Себастиан Копонс беше до него, опрял глава на зида, с шпага в краката; лицето му бе покрито с кафеникава засъхнала кора, а превръзката се бе смъкнала назад, откривайки раната на слепоочието му. Профилите им се очертаваха на отблясъка на една от горящите по-далеч къщи, осветявани на моменти от непостоянните пламъци. Очите на Диего Алатристе, блестящи от отражението на пожара, ме следяха съсредоточено и угрижено, сякаш се мъчеха да видят нещо вътре в мен. Аз стоях едновременно засрамен и горд, изтощен, с бясно препускащо сърце, ужасен, натъжен, мрачен и щастлив, че съм жив. Кълна се, че всички тия усещания и чувства, както и много още, могат да се изпитат накуп след една битка. Капитанът продължаваше да ме гледа мълчаливо, по-изпитателно от всякога, докато накрая се почувствах неловко. Бях очаквал похвали, приятелска усмивка, нещо, което да потвърди одобрението му, че съм се държал като мъж на място. Затова ме смущаваше този продължителен поглед, в който не можех да отгатна нищо друго, освен несмутимата вглъбеност, позната от други случаи; не можех да отгатна какво крие той — какви чувства или може би тяхното пълно отсъствие. Поглед, в който така и не успявах да вникна. Не можах да го проумея, докато не мина много време и не изтекоха много години. Помня как един ден, бях вече зрял мъж, се сепнах, защото ми се стори, че гледам по същия начин.
Читать дальше