Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

— На първото сухо дърво — добави той.

После с едно дръпване на поводите накара коня си да се придвижи в кръг, за да се обърне с лице към дванадесетте роти на легиона, сякаш ги предизвикваше да оспорят заповедта му. Това, че дървото трябваше да бъде сухо, сякаш добавяше допълнително оскърбление към позора на бесилото. Аз бях с останалите носачи досами строя, като се държах на разстояние от жените, зяпачите и тълпата, наблюдаващи сцената отдалеч. Намирах се на няколко крачки от отделението на Диего Алатристе и видях как неколцина войници от последните редици, Гароте измежду тях, започнаха да мърморят под сурдинка, щом чуха тия думи. Колкото до Алатристе, той все така не проявяваше никаква реакция, а погледът му оставаше взрян във военачалника.

Дон Педро де ла Дага трябва да имаше около петдесетина години. Беше от Валядолид — дребен, с живи очи и бърз ум, с много военен опит, но радващ се на малко уважение от страна на войската. Говореше се, че тежкият му нрав се дължал на лошото му храносмилане. Покровителстван от нашия генерал Спинола, със солидни застъпници в Мадрид, той си беше изградил авторитет като главен сержант в похода в Палатината и беше поел командването на легиона на Картахена, след като снаряд от гаубица отнесе крака на дон Енрике Монсон във Фльорус. Прозвището „Хиняласога“ не му бе дадено току-така. Подобно на Тиберий нашият полковник предпочиташе да вдъхва омраза и страх у войниците, за да налага дисциплина. В добавка се явяваше неоспоримият факт на храбростта му в боя. Презираше опасността също толкова, колкото и войниците от собствената си родина — казах вече, че ескортът му се състоеше от немци, — и притежаваше талант за военното изкуство. Но в крайна сметка си оставаше скъперник с парите, дребнав в благоволенията и жесток в наказанията.

Чувайки присъдата, двамата обвиняеми не се трогнаха особено. Между другото и защото предварително знаеха каква ще е развръзката на случилото се. И на тях не убягваше логичното заключение, че да намушкаш сержант не е шега работа. Стояха в средата на полето, пазени от конвоиращите ги войници. И двамата бяха гологлави, със завързани на гърба ръце. Единият беше стар войник с белези, прошарена коса и огромни мустаци. Той беше посегнал първи към оръжието и изглеждаше по-спокойният от двамата. Другият беше слаб, с гъста брада, малко по-млад. И докато по-възрастният през цялото време гледаше напред, сякаш нищо от случващото се не го засягаше лично, то по лицето на слабия се четеше боязън и той поглеждаше ту към земята, ту към другарите си, ту към копитата на коня на полковника, стоящ недалеч от него. Но общо взето се държеше добре, както първия.

По знак на началник-щаба големият барабан заби, а тръбачът на дон Педро де ла Дага протръби няколко пъти, за да покаже, че случаят е приключен.

— Осъдените имат ли да кажат нещо?

Очаквателно раздвижване премина по ротите. Гората от пики като че ли се наведе напред, както вятър накланя житни класове; тези, които държаха пиките, бяха напрегнали слух. Тогава всички видяхме как началник-щабът, приближил се до осъдените, поклащаше глава, докато слушаше какво му говори по-възрастният. После погледна към полковника, който кимна одобрително. Не беше проява на благосклонност, такава беше обичайната процедура. Тогава всички, които бяхме там, чухме как прошареният мъж казва, че е стар войник и, подобно на неговия другар, е изпълнявал добросъвестно задълженията си до настоящия ден. Че смъртта е част от занаята, но да те сполети чрез бесило, било то на зелен или сух клон, по дяволите — кой го бе грижа за това? — бе непристойно, мамка му, и оскърбление за мъже като тях, които винаги са надявали дрехите през краката си. Та при положение, че трябва да се мре, той и неговият другар молят това да стане от аркебузен изстрел, както подобава на испанци и истински мъже, а не да виснат на бесилката като селяни. И тъй като пестенето на средства и икономията бяха в крайна сметка причината за свадата, нека господин полковникът си спестял куршумите на стрелците. Защото той самият предлагал своите, излети от добро олово от Ескомбрерас — запасите вече му бяха излишни, както и барутницата, защото там, дето го пращаха — проклет да бъдел, ако можели да му свършат някаква работа. Но искал едно нещо да е ясно, че с бесило, аркебуз или под музикален съпровод, неговият другар и той умираха, без да са си получили платите за последните шест месеца.

Като каза това, ветеранът сви рамене с примирен вид и плю стоически и право на земята, между ботушите си. Другарят му плю също и повече никой нищо не каза. Последва дълго мълчание. А сетне от високия гръб на коня си, дон Педро де ла Дага, все така с десница на бедрото и без да обърне ни най-малко внимание на изложените основания, рече невъзмутимо: „Обесете ги“. Тогава сред взводовете се надигна ропот, който стресна офицерите. Редиците се залюляха, някои войници дори започнаха да напускат редиците си и да надигат глас. Заповедите на сержантите и капитаните не успяваха да обуздаят вълнението. Аз гледах захласнат цялата тази суматоха, но се обърнах към капитан Алатристе, за да видя на чия страна е той. И видях, че той поклаща бавно глава, като човек, който вече е изживявал всичко това.