Артуро Перес-Реверте - Слънцето на Бреда

Да добавим, че нашето разгръщане по брега на река Остер беше най-уязвимо спрямо евентуални неприятелски нападения. Защото знаехме, че Мориц фон Насау, генерал на бунтовните държави, събираше армия, за да се притече на помощ на Бреда. А в града се намираше друг представител на рода Насау — Юстин, с четиридесет и седем роти холандци, французи и англичани. Както е известно, последните две нации никога не пропускат възможност да ни вгорчат живота. Истината е, че войската на католическия крал се намираше в доста деликатно положение — на дванадесет часа ход от най-близките си верни градове, докато холандците бяха на три–четири часа от своите. Тъй че легионът на Картахена беше получил заповед да осуетява всеки опит да бъдат ударени в гръб нашите части. Така трябваше да се даде възможност на другарите ни в окопите около Бреда да се разставят спокойно, без да бъдат принуждавани да се оттеглят или да се бият при несравнимо по-голям риск за тях. Последното налагаше разпръсването на няколко отделения по начин, който на военен жаргон се наричаше „изгубен страж“. Мисията им беше да вдигнат тревога и по възможност да оцелеят — и двете изразени прекрасно в мрачното наименование на задачата. За тази мисия беше избран взводът на капитан Брагадо, защото всички бяха калени мъже, привикнали с неволите на войната и способни да се бият на педя земя, дори без командири и офицери, ако изтеглеха лоша карта. Но вероятно се залагаше прекалено на търпението на някои хора. Макар че трябва най-отговорно да заявя, в името на справедливостта, че полковник дон Педро де ла Дага, познат с прозвището Хиняласога, беше този, който ускори конфликта със своите отблъскващи маниери, неприсъщи за полковник от испански легион и човек с добро потекло.

Добре си спомням, че в онзи злокобен ден имаше малко слънце, макар и холандско. И аз много му се радвах, седнал на една каменна пейка, намираща се до вратата на къщата. Бях се унесъл с истинска наслада и за своя голяма полза в книга, която капитан Алатристе имаше навика да ми дава, за да се упражнявам в четенето. Беше едно престаряло първо издание, с доста белези от грубо отношение и влажни петна, на първата част на „Знаменитият идалго дон Кихот де ла Манча“, отпечатано в Мадрид от Хуан де Куста през петата година на века — само шест години преди да се родя аз. Прекрасна книга на добрия Мигел де Сервантес, проникновен гений и клет наш сънародник, защото ако се беше родил англичанин или французин, друга орис щеше да е отредена още приживе на този изключителен еднорък мъж, вместо славата да го споходи едва посмъртно. Единствено народ като нашия, народ от изчадия на Каина, постъпва така с изтъкнатите си личности, при това в най-добрия случай. Много се забавлявах с книгата, с приключенията и остроумията в нея, развълнуван от възвишеното безумство на последния странстващ рицар, а също и от мисълта — в това ме беше уверил Диего Алатристе, — че при най-голямото изпитание, познато през вековете, когато галерите, натоварени с испанската пехота, се бяха изправили срещу страховитата турска армада в залива на Лепанто, един от смелчаците, сражавал се онзи ден с шпага в ръка, е бил самият дон Мигел. Беден и верен войник на родината, Бога и краля, каквито бяха по-късно Диего Алатристе и баща ми, какъвто бях готов да стана и аз.

Та както ви разправях, седях си през онази сутрин, четях на слънце и се спирах сегиз-тогиз да поразсъждавам върху безценните мисли, с които книгата изобилства. И аз имах своя Дулсинея, както ваши милости навярно си спомнят. Макар че моите любовни несрети не произтичаха от пренебрежението на господарката на сърцето ми, а от нейното вероломство, за което приведох красноречив довод при разказа за предишните ни премеждия. Ала въпреки че бях затъвал в този сладък капан и бях на косъм да изгубя честта и живота си — споменът за един дяволски амулет изгаряше паметта ми, — не успявах да забравя нито русите къдрици, нито очите, сини като мадридското небе, нито усмивката, същата като на Сатаната, когато се застъпва за Ева и убеждава Адам да захапе прословутата ябълка. Обектът на моето внимание, пресмятах аз, трябва да беше вече на около тринайсет-четиринайсет години. И като си я представех в двора, на разходки с каляски, на пиршества, сред красиви и наконтени пажове, за първи път усещах тъмния прилив на ревността. Нито настъпващото възмъжаване, нито случайностите и опасностите във Фландрия, нито постоянното присъствие на лавкаджийки и леки жени, които правеха компания на войниците, нито самите фламандки — за които, честна дума, ние, испанците, не бяхме винаги чак такива врагове и страшилища, каквито бяхме за техните бащи, мъже и братя, — бяха достатъчни, за да забравя Анхелика де Алкесар.