Ян Гийу - Кралство в края на пътя

Имаше само още две почивки по пътя от църквата на Форшхем нагоре към крепостта Арнес. По средата на пътя групата спря за кратка почивка, защото беше дошло време за молитвата на мюсюлманите. Християните пък легнаха да спят.

Арн от своя страна излезе на една горска поляна и остави Божията светлина да струи през крехките, светлозелени букови листа върху покритото му с белези лице. За първи път през дългото си пътуване почувства душевен покой, защото най-накрая беше разбрал с каква цел Господ бе запазил живота му толкова дълго.

Това беше най-важното, решаващото. Точно в този момент той не позволи на следващото най-важно нещо да го разсейва.

Преди известно време из Западна Готаланд се носеше странен слух. Някакъв внушителен чужд кораб бил забелязан първо край Льодьосе по река Гота и после чак горе при Тролския водопад. Мъже от чужди страни се опитвали да издърпат кораба нагоре по водопада с помощта на много волове и наети впрегатни животни. Но накрая били принудени да се откажат и да се спуснат надолу по реката до пазара в Льодьосе.

Никой не можеше да разбере смисъла в това да се опитваш да изтеглиш подобен кораб в езерото Венерн. Част от норвежките стражи в крепостта Арнес смятаха, че корабът със сигурност е имал работа в норвежката част на Венерн, че кралят на Норвегия Свере неведнъж е предприемал най-необичайни военни ходове, като е пристигал на кораб там, където никой не би очаквал. Но понастоящем в Норвегия не се водеше война, макар и да не цареше пълен мир.

Също така никой не можеше да каже със сигурност, че това е боен кораб, защото слухът твърдеше, че големите, наклонени платна на кораба носели знака на червен кръст, който бил толкова голям, че човек можел да го види отдалече, преди да е видял нещо друго. Никой кораб от Севера не носеше такъв знак, това поне беше сигурно.

Няколко дни хората наблюдаваха спокойните, затоплени от лятното слънце води на Венерн от високата кула в Арнес, чак докато не настъпи тридневната буря. Но през цялото време не се появи никакъв кораб и тъй като в Западна Готаланд царуваше мир, скоро всички се върнаха към обичайните си занимания и закъснялото засаждане на ряпа.

Един мъж впрочем не се умори да седи горе на кулата и да измъчва сълзящите си старчески очи с това да наблюдава проблясващата на слънцето водна повърхност. Това беше господарят на Арнес, който щеше да бъде такъв до живот, Магнус Фолкесон. Преди три лета той беше получил удар и оттогава не можеше да говори разбираемо и лявата му страна беше парализирана от лицето до пръстите на краката. Той си живееше горе в кулата с няколко слуги, сякаш се срамуваше да се покаже сред хората. Или може би защото на най-големия му син Ескил не му се нравеше да гледа как на баща му се присмиват зад гърба. Въпреки всичко старецът седеше горе всеки ден така, че всички в Арнес да могат да го видят. Вятърът скубеше сплъстените му, бели коси, но търпението му изглеждаше безкрайно. Честно казано, хората ги беше малко срам от това, което старецът си мислеше, че вижда там горе.

Всички, които му се подиграваха, щяха да съжаляват за присмехулството си. Господарят Магнус беше получил вест. Оказа се, че е дочакал чудо, пратено от Дева Мария. Именно той, от високото си място с широка гледка пръв видя какво се случва.

Трима слуги дотичаха по все още мокрия и кален път, водещ от Форшхем до Арнес. Те викаха силно и жестикулираха. Всеки от тримата гореше от нетърпение да стигне пръв, защото беднякът, който донесеше важни новини, щеше да получи сребърна монета.

Когато стъпиха на дългия, люшкащ се дървен мост, който свързваше блатистата местност със самата крепост, единият от тях, който беше малко по-едър и по-силен от другите двама, препъна първо единия, а после и другия, за да пристигне пръв, задъхан и със зачервено лице, оставил другите двама да накуцват далеч зад него.

Мъжете от крепостта ги бяха видели още преди да са стъпили на моста и бяха извикали Свейн, началника на стражите, който посрещна с властно изражение първия бегач при портата на крепостта, хвана младежа за врата точно когато той се опитваше да се шмугне покрай него в крепостта, принуди го да падне на колене в една локва, хвана го здраво с желязната си ръкавица и поиска обяснение. Не го получи лесно, може би защото хватката му причиняваше такава болка, че младежът само се жалваше, или пък защото другите двама, които вече го бяха настигнали, доброволно се хвърлиха на колене и се опитваха един през друг да разкажат какво са видели.