Ян Гийу: Кралство в края на пътя

Отец Гийом, който от известно време си мислеше, че разговорът се е насочил към една съвсем незначителна и безинтересна тема, веднага прие предложението.

Когато на следващата сутрин странната колона от тежки волски коли, заобиколени с леки и бързи сарацински коне, напусна манастира Варнхем на път към Скара, брат Гилберт се намираше сред новозакупената стока. По този начин самият той иронично определяше внезапната промяна в живота си. Арн го беше закупил със същата лекота, с която беше закупил и гроба си, всичките коне, а също и всички седла и юзди, произведени във Варнхем. Дори и да беше протестирал, брат Гилберт нямаше да промени нещата, тъй като отец Гийом изглежда беше заслепен от златото, с което Арн плащаше. Вместо да изчака края на живота си на спокойствие във Варнхем, брат Гилберт яздеше редом с непознати мъже към непознато място и това много му харесваше. Той не знаеше какви бяха намеренията на Арн, но не смяташе, че е купил всички тези коне само за да му радват очите.

Сарацинските ездачи край колоната — това, че бяха сарацини, не беше тайна за брат Гилберт — изглеждаха по детски очаровани от възможността да продължат дългото си пътуване на кон и това беше разбираемо, особено когато можеха да яздят такива първокласни коне. На брат Гилберт му хрумна, че свети Бернар се беше пошегувал от небето със своя послушник, който навремето отчаян, че никой не иска да купува конете на Варнхем, в безсилието си беше изкрещял, че можеше да дойдат поне сарацински купувачи. Сега тези нечакани сарацини, които разговаряха и се шегуваха на висок глас, яздеха от всичките му страни. На волските коли седяха мъже, които говореха на други езици. Брат Гилберт все още не беше успял да разбере какви са и откъде идват.

Уви, имаше сериозен повод за притеснение, защото стореното от Арн беше един вид измама, която незрелият и неопитен отец Гийом не успя да прозре, заслепен от цялото това злато. Един рицар тамплиер не можеше да притежава повече от един монах във Варнхем. Рицар тамплиер, който се е издал, че има макар и една-единствена златна монета, трябваше моментално да остави бялото си наметало и потънал в срам да напусне тамплиерския орден.

Брат Гилберт реши, че е по-добре неприятната работа да се свърши рано, отколкото късно, както всеки рицар тамплиер беше научен да мисли, пришпори жребеца си и се изравни с Арн, който яздеше близо до колоната, и постави въпроса без увъртания.

Арн обаче изглежда не прие проблема толкова навътре, а само се усмихна, обърна расовия си жребец, който идваше от страните отвъд морето, но беше от порода, която брат Гилберт не познаваше, и се понесе в галоп към една от последните коли в колоната, скочи в нея и затърси нещо в товара.

Веднага след това той се върна с подгизнало кожено руло и го подаде мълчешком на брат Гилберт, който го разтвори едновременно любопитен и разтревожен. То представляваше документ на три езика, подписан от главата на ордена на рицарите тамплиери Жерар дьо Ридфор. В него пишеше, че след двайсетгодишна служба като временен член Арн Готски напуска мястото си в тамплиерския орден, освободен от самия глава на ордена, но вследствие на всички онези дела, които е извършил в името на ордена, има правото да носи бялото наметало, когато си поиска, със същите привилегии, които е имал преди да напусне ордена.

— Както виждаш, скъпи мой братко Гилберт — рече Арн, като взе свитъка, нави го на руло и внимателно го пъхна в кожения калъф, — аз хем съм рицар тамплиер, хем не съм. И честно казано не намирам за грешно този, който толкова дълго е служил на червения кръст, от време на време да се възползва от закрилата му.

Отначало на брат Гилберт не му беше съвсем ясно какво има предвид Арн с това. Но като пояздиха още малко, Арн започна да разказва за пътуването си към дома и тогава думите за закрилата на червения кръст станаха по-разбираеми.

Арн беше купил, пленил или наел на работа мъжете, които яздеха с тях в колоната, по пътищата из отвъдморските страни, където всеки беше станал враг на всеки и където мюсюлманин, който служи на християнин, беше изложен на също толкова голям риск, колкото християнин, който служи на мюсюлманин. Да си намериш работна ръка и да събереш група мъже, от които можеш да имаш голяма полза, ако изминаваш целия път до Западна Готаланд, не беше трудно.

Проблемът бил да си намериш подходящ кораб, въпреки че в лицето на норвежеца Харалд от Остин (или Ойстенсон, както се казваше) той разполагал с капитан, който вероятно щял да се справи с повечето неща. Та когато Арн открил множество кораби на тамплиерския орден в пристанището Сен Жан д’Акр, които не разполагали нито с екипаж, нито с товар след всички онези големи поражения за християните, бързо му хрумнала идея. Ако човек просто превозва скъп товар, но има малко екипаж, който да може да се бие, пътуването през Средиземно море се превръща в истински кошмар. Но не и ако корабът е с платната и цветовете на тамплиерския орден, както се оказало. Самият Арн не бил единственият на борда, който носел бяло наметало на рицар тамплиер. Щом се появявал непознат кораб, за да потърси евентуална плячка, всички на борда се загръщали с бяло наметало. Само веднъж попаднали на пирати, които били достатъчно неразумни да ги нападнат; това се случило в тесния пролив по пътя от Средиземно море към Атлантическия океан. Благодарение на Божията закрила и сръчността на капитана Харалд Ойстенсон накрая се измъкнали невредими оттам.