Ян Гийу - Кралство в края на пътя

— Мир — отвърна Арн решително.

Брат Гилберт беше толкова изненадан от отговора, че дълго време не можа да попита нищо повече.

Когато колоната наближи църквата във Форшхем през втория ден от пътуването, лятото се беше завърнало с цялата си сила. Трудно беше човек да си представи, че цялата околност се е тресяла от бурята и вятъра само преди няколко дни. Дърветата и други боклуци, нападали по пътища и дворове, вече бяха разчистени. В полетата кипеше работа по засаждането на ряпата.

Тъй като в страната от дълго време цареше мир, нямаше никакви въоръжени стражи, които да яздят нагоре-надолу по пътищата, и никой не безпокоеше тръгналите на път, въпреки че отдалече си личеше, че много от тях бяха чужденци. Хората, които работеха на полето, изправяха гърбове за кратко и наблюдаваха с любопитство волските коли и ездачите на игривите коне, но после се захващаха отново с работата си.

Щом стигнаха до църквата във Форшхем, Арн изведе цялата колона от коли на хълма при двора на църквата и направи знак за почивка. Когато всички слязоха, той отиде при мюсюлманите, които обичайно стояха настрана, и им каза, че има още много време до следобедната молитва, но християните ще се помолят тук известно време. После покани двамата арменски братя заедно с Харалд и брат Гилберт да влязат в църквата. Точно когато се приближиха до портата, свещеникът излезе забързано от жилището си и им извика да не стъпват в Божия дом без ред. Той дотича, застана пред украсената старовремска порта на дървената църква и им препречи пътя, като разпери треперещите си ръце.

Тогава Арн спокойно каза кой е, че е син на господаря Магнус от Арнес и че всички от групата му са добри християни, които искат след дългото пътуване да изкажат благодарностите си пред олтара и също така да оставят дар за църквата. Свещеникът, който досега изглежда не беше забелязал, че един от непознатите беше монах от цистерцианския орден с бяло расо, а други двама носеха големи червени кръстове като гербове, моментално ги пусна вътре. Той отключи непохватно портата на църквата и им се извини.

Затова пък Арн не беше стигнал далеч по пътеката, водеща до олтара, когато свещеникът го настигна, побутна меча му и каза нещо на странна смесица от латински и простонароден език за това, че мечът е поругаване на Божия дом. Брат Гилберт го отпрати с ръка като муха и обясни, че на хълбока на Арн виси благословен меч, меч на рицар тамплиер, единственият, който някога е бил внесен точно в църквата във Форшхем.

Християните коленичиха пред олтара, запалиха няколко свещи от единствената, която гореше там, и изрекоха молитвите си. Те оставиха също така сребро на олтара, което веднага успокои нервния свещеник зад тях.

След малко Арн помоли да бъде оставен насаме с Бог и всички изпълниха молбата му без да му противоречат, излязоха навън и затвориха вратата на църквата.

Арн се моли дълго за подкрепа и напътствие. Често го беше правил. Но никога преди не беше почувствал нещо или видял някакъв знак, че Дева Мария му отговаря.

Независимо от постоянната липса на отговор обаче, той никога не беше изпитвал съмнение. Хората изпълваха земята точно както Господ бе предопределил. Сигурно във всеки един момент Господ и светиите чуваха хиляди молитви и ако трябваше да отделят време, за да отговарят на всяка една от тях, щеше да настъпи объркване. Колко ли много обикновени молитви изричаха те всеки миг — за успешен лов, сполука, за да се сдобият със син, за да продължат земния си живот?

И колко хиляди пъти Арн се беше молил на Дева Мария да закриля Сесилия и детето им? Колко пъти се беше молил за успех в битка? И преди всяко нападение в Светите земи, когато всички с бели наметала яхваха конете и заставаха коляно до коляно, за да се впуснат към смъртта или към победата, Дева Мария се беше вслушвала в тези молитви. Почти всички молитви бяха с егоистична цел.

Но този път Арн се помоли на Дева Мария да го напътства и съветва в това, което той можеше и щеше да направи с цялата тази сила, която водеше вкъщи, да не пропадне и да се превърне в алчен човек, да не бъде изкушен от самочувствието, че е воин, който умее повече от сънародниците си, да не отидат напразно всичкото това злато и цялото това знание, които притежаваше в момента.

И в този момент, за първи път, Дева Мария отговори на молещия се Арн така, че той можеше да чуе гласа й в себе си и да я види в светлината, която проблесна ослепително в лицето му от един от малките, високи прозорци на дървената църква. Това не беше чудо, защото много хора можеха да свидетелстват за получен отговор на молитви. Но на Арн му се случваше за първи път и той вече знаеше със сигурност какво трябва да направи, защото Дева Мария сама му беше казала.