Антон Дончев - Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа - Степта)

А двамата братя Баян и Котраг като че ли бяха изковани от желязо — и двамата с черни коси, с тъмна корава плът на конници, с железни шлемове в прегънати леви ръце. И тук-таме побелялата коса на Баян проблясваше като желязо, изтъркано и светнало от употреба, а в косата на Котраг се нажежаваха рижави блясъци, като че го полазваше ръжда.

Ала кой би могъл да каже от какво беше изваяно Аспаруховото лице?

Защото лицата на всички мъже в червеното сияние на шатрата бяха докоснати от времето, а то не милва, пък дори и да милва, има орлови нокти на пръстите си. И най-млад беше Котраг, който имаше четиридесет и пет години. Затова светлината разчиташе надписите, които времето беше изписало върху мъжките лица, и като потъваше и се губеше в белезите от рани и остри бръчки, оставяше нови белези от сенки. Върху всички лица имаше светлини, но върху всички лица имаше и сенки.

А лицето на Аспарух светеше. И не само защото Аспарух имаше половината години на брата си Котраг. Защото светлината се плъзгаше по това лице, защото светлината го милваше. Тя не хвърляше сенки и не очертаваше граници, тя го извайваше, както вае зряла ябълка и гръд на птица. Нищо не спираше светлината да се плъзне по това лице и да се загуби назад. Тя не търсеше и не прочиташе нищо върху него. Тя не се блъсваше в него — само го докосваше, както носът на добрата лодка не пени водата. Затова всички лица тъмнееха, а лицето на Аспарух светеше.

И трябва да добавя още, че в ония дни Кубрат държеше главата си отметната назад, та брадичката му стърчеше и той гледаше изпод полуспуснати клепки. Или свеждаше глава и тогава мереше хората изпод вежди. И не държеше главата си изправена като всички хора. Хранените му люде казваха: „Държи главата си сведена като на бик, като великия си вуйчо Моходу Хеу, Черния богатир, Урагана, който никога не се изправяше, а скачаше от място и срещу враг, и срещу приятел. Да, Кубрат все повече заприличва на Моходу и той като огън ще изгори сухо и сурово.“ А Моходу Хеу беше умрял преди, кажи-речи, четиридесет години, та колцина го помнеха, за да говорят тия думи? И Кубрат държеше така главата си, защото от някое време нетърпими болки сковаваха врата му, та намаляваха, ако отметнеше глава. Ала когато отметнеше глава, тогава пък го заболяваше дясното рамо и полека-лека изтръпваше и онемяваше дясната му ръка. Затова Кубрат ту отмяташе, ту свеждаше главата си, за да укротява и да редува болежките си. И никому не казваше, дори на жреца. Пък хората тълкуваха посвоему всяко негово движение и търсеха знамение в мъките на стария хан.

А днес ханът по-често свеждаше глава и гледаше изпод вежди, защото както друг път го боляха костите преди смяна на луната и времето, така тия дни го болеше сърцето — откак научи, че идва пратеник на тюркутите. Ромеецът много не спираше погледа му, славянинът съвсем оставаше настрани от очите му, но идването на тюркута беше знак, че времето над степта ще се промени. Да, свършваха дългите щастливи дни на мир, в които Кубрат се радваше на отново намерения свой син Аспарух, свършваха спокойните вечери след лов край огъня, сред песните на певците и разказите на жреците. И навярно идваха дни на война, а ханът искаше да се радва на дружбата на сина си. Защото само това му оставаше и само това го радваше.

И всичко, до което се допираше хан Кубрат, той като че ли допираше с изтръпналата си десница, та не го усещаше. Но щом докоснеше Аспарух, топлината стигаше до сърцето му. И всичко, което гледаше Кубрат, сякаш му се привиждаше в мъгла и не го вълнуваше, само лицето на Аспарух светваше ясно и ярко пред очите му, сякаш го гледаше с ония орлови очи, които имаше на Аспаруховите години.

Ах, колко слова трябват на човека да опише нещо, което очите му обхващат за един миг!

А когато заечаха роговете, тримата пратеници коленичиха и дълбоко преклониха глави, та не видяха влизането на хана, чуха само стъпките му. После чуха гласа на Кубрат, който каза на гръцки:

— Стани и говори пръв, ромеецо.

И Скира се изправи и видя, че ханът го гледа с вирната глава изпод спуснати клепачи. И Скира каза:

— Велики хане, повелителят на ромеите, моят господар Констанс Втори, во Христе вечен цар и самодържец на всички ромеи, те приветства и ти пожелава хиляда години живот. Позволи ми да донеса пред очите ти даровете, които императорът ти изпраща всяка пролет, защото те обича като брат и цени твоята дружба повече от злато.

А някакъв човек, застанал в края на лявата редица, поиска да вдигне глас, за да преведе гръцките слова на Скира на болгарски език. Но Кубрат едва повдигна дланта си от облегалката на престола и мъжът млъкна. Кубрат говореше гръцки като грък, защото беше живял в Константинопол, а пък ако тументарканите не разбираха Скира, то си беше тяхна работа.