И в жълтото сияние на шатрата влязоха седем жени, които се плъзгаха като сенки, защото бяха наметнати с копринени наметала до земята, пък ходеха със заучени ситни стъпки. И се чуваше тих звън на злато, защото жените носеха златни верижки от глезен до глезен, като знак, че мъж не е разтварял бедрата им. Скира се отдръпна и жените една след друга гъвкаво се приведоха, та оставиха всяка от тях върху килима на шатрата сандъчето, което носеше. И всяка отваряше сандъчето, та вътре блясваха скъпоценности, и всяка отмяташе було и срещу хана светваха девичите очи, по-бляскави от самоцветите. И Скира каза:
— Тези девици сам императорът избра за тебе от седем народа на ромейската империя.
А в ромейската империя — ако не днешната, то във вчерашната империя — живееха не седем, ами седем пъти по седем народа и затова жените бяха различни — с черни, кестеняви и руси коси, с коси, посипани със сребро и дори боядисани синьо; с черни, сини, зелени и пъстри очи; светлокожи, смугли или тъмно — мургави. Но всички бяха млади и красиви.
И Скира каза:
— Нека великият хан позволи неговите робини да се изкачат до нозете му, за да види отблизо ромейските дарове.
А ханът отвърна:
— Старостта вижда отдалеч, Алексис Скира.
Скира се усмихна и му каза:
— Велики хане, чудех се дали ще те позная, защото много години минаха от срещата ни, ала ти си останал същият.
А Кубрат сведе ниско напред глава, за да пропъди болката в десницата си, и погледна изпод вежди ромееца. И каза:
— Като чух, че идва един Скира, спомних си, че имаше патриций с това име при битката при Ниневия. Ала ми се струва, че той умря. И не може ти да си този Скира, тъй като оттогава минаха много години, а ти си млад човек.
И Кубрат се обърна към жреца и каза:
— Колко години минаха от битката при Ниневия?
Жрецът отговори:
— Тридесет и девет, велики хане.
Кубрат отново отметна глава и загледа изпод полуспуснати клепки. И тихо каза:
— Сякаш не е било…
А цялата свита — и хората откъм лявата ръка, и хората откъм дясната ръка, като чуха този глас на хана, изведнъж се отпуснаха и дори тихо зашумяха. Защото щом ханът заговореше с този тих задушевен глас, то значеше, че сърцето му е отворено и гневът му спи. И Скира каза:
— Аз съм към шестдесет лета, велики хане, и все пак те помня от битката при Ниневия. А този Скира, който умря от раните си, беше мой баща. Аз стоях до император Ираклий — мир на праха му — и държах в ръка светилник, докато вие двамата движехте черните и белите камъчета за битката.
А някои от тументарканите си позволиха да вдигнат длани, за да скрият усмивките си, защото макар император Ираклий отдавна да беше мъртъв, то още из Кавказ и по степта се носеше славата му на развратител и мъжеложец. Пък Скира навярно щеше още да си спомня за отминалите години, ако ханът не му беше казал със своя обикновен глас:
— Добре, Алексис Скира, ще говорим за минали битки на трапезата.
И като вирна глава, Кубрат рече на славянина:
— Говори сега ти, славянино!
А княз Слав се изправи с олекнала глава и празно сърце, защото имаше възторжена душа, която избухваше като пламък — и в униние угасваше като пламък понякога от най-слабия полъх на вятъра. И като видя изрязаното като от старо дърво лице на хана, славянинът си каза, че всякакви думи ще се плъзнат край ушите на този истукан и че няма път към сърцето му. А не се знае дали има и сърце. Да, Кубрат му се видя като бяло-черния истукан, измит от дъждовете върху могилата в степта. И славянинът усети колко мъдър е този човек насреща му, а мъдър значи отчаян. И собствените му дарове се сториха на славянина срамни и дори дръзки наред с даровете на ромееца. И съжали, че е бъхтал този дълъг път през степта, и поиска да си бъде у дома, в зелената сянка на пролетните гори.
А докато князът мислеше тъй, гласът на княза изричаше на езика на гърците:
— Велики хане на всички болгари, осем славянски племена на юг от Дунава ме изпратиха да ти донеса поклон и даровете на нашата земя.
Хан Кубрат попита:
— От кои славяни си? На юг от Дунава живеят много племена.
Князът отговори:
— Моята родина е земята между Дунав и горите, наречени от ромеите Хемус, а от нас Стара планина.
И за пръв път по лицето на хан Кубрат се плъзна усмивка. Устните му се свиха, сякаш той се пазеше да не се засмее, но очите му светнаха изпод клепачите. Той се обърна към Скира и му каза:
— Алексис Скира, реката Дунав не беше ли северна граница на ромейската империя?
Читать дальше