Шарлот Бронте - Шърли

Измина ноември, дойде декември — сега вече семейство Симпсън наистина се приготвяше за тръгване. Беше абсолютно необходимо да се върне у дома си до Коледа. Прислугата стягаше багажа и всички щяха да си заминат само след няколко дни. В една зимна вечер, по време на последната седмица от престоя им, Луис Мур отново извади малкия си неизписан бележник и започна да разговаря с него така:

„Тя е по-прекрасна от всякога. След разсейването на малък облак изчезнаха бледнината по страните й и временното и униние. Чудесно е да видиш колко бързо магическата енергия на младостта възстанови жизнеността й и съживи цвета у нея.“

След закуска тази сутрин, когато я видях, чух и, така да се каже, я почувствувах с всяка фибра на тялото си, изоставих слънчевото й присъствие и влязох в хладната гостна. Като взех в ръка едно малко позлатено томче, открих, че то е сборник със стихове. Прочетох едно или две стихотворения и дали магията бе у мен или стиховете, не зная, но душата ми се извиси, пулсът ми зачести и цял пламнах въпреки хладния въздух. Аз също съм все още млад, макар тя да казва, че никога не ме е смятала за млад, аз съм едва на тридесет години. Съществуват мигове, когато животът — и единствената причина за това е моята младост — ме посипва с прекрасните си цветове.

Бе време за урок и аз влязох в учебната стая. Сутрин тази стая е доста приятна — тогава слънчевите лъчи проникват през ниската решетка на прозореца, учебниците и тетрадките са подредени, няма разхвърляна хартия наоколо, огънят в камината гори с ясен и чист пламък, още не е паднала пепел и не се е натрупала жарава. Заварих там Хенри, който бе довел със себе си мис Кийлдар.

Вече казах, че е по-прекрасна от всякога — наистина е така. Една пленителна роза — не ярка, а по-скоро нежно румена — е разцъфнала по страните й. Очите й, винаги тъмни, ясни и изразителни, сега мълвят на език, който не мога да предам — това са слова видени, а не чути, с които навярно ангелите разговарят помежду си, когато настава „тишина на небето“. Косата й винаги е била тъмна като нощта и прекрасна като коприна, а шията й — бяла, изящна и гладка, но сега и двете излъчват някакво ново очарование. Къдриците й са ефирни като сянка, а раменете, върху които се сипят, притежават грацията на богиня. Някога само виждах красотата й, а сега я чувствувам.

Хенри повтаряше урока си пред нея, преди да го разкаже на мен; една от ръцете й държеше учебника, а той я бе уловил за другата. Това момче се ползува с повече привилегии, отколкото му се полагат — осмелява се да дава и да получава милувки. Какво снизхождение и състрадание проявява тя към него! Прекалено много е — ако това продължи, след няколко години, когато душата на Хенри е вече душа на възрастен, той ще я постави пред нейния олтар, както аз направих с моята.

Видях погледа й да трепва, когато влязох, но тя не повдигна лице — сега почти не ме поглежда в очите. Като че ли става и все по-мълчалива — рядко говори с мен, а когато съм край нея, разговаря малко и с останалите. В моменти на мрачно настроение отдавам тази промяна на безразличие, неприязън — какво ли не! В мигове на радост я тълкувам по друг начин — казвам си, че ако бях равен с нея, бих открил свенливост в това смущение, а в свенливостта — любов. Но имам ли право да търся любовта й при моето положение? Какво бих могъл да сторя с нея, ако я открия?

Тази сутрин поне посмях да си осигуря един час разговор с нея. Не само се осмелих да го пожелая, а направо го поисках и призовах самотата да ни пази. Съвсем решително повиках Хенри до вратата и без колебание му казах: „Вървете, където пожелаете, момчето ми, но не се връщайте тук, докато не ви повикам.

Забелязах, че Хенри не прие с радост освобождаването си — момчето е още младо, но умее да мисли. Замисленият му поглед понякога странно се спира на мен — Хенри наполовина усеща кое ме свързва с Шърли и наполовина отгатва, че в сдържаността, с която тя се отнася към мен, се крие наслада, много по-скъпа за душата, отколкото всички ласки, които той получава. Този млад, куц и полувъзмъжал лъв би надавал рев към мен от време на време за това, че съм укротил лъвицата му и съм неин пазач, ако дисциплината, към която е приучен, и инстинктивната му привързаност не потискаха у него желанието да го стори. Върви, Хенри. Ти трябва да се научиш да приемаш дела си от горчилката на живота заедно с всички потомци на Адам, които са минали преди теб или пък ще дойдат след теб. Твоята съдба не може да бъде изключение от тази на останалите ни събратя — бъди благодарен, че са пренебрегнали любовта ти така рано, преди да се е превърнала в страст. Един час лошо настроение, един пристъп на завист са достатъчни, за да изразят това, което изпитваш. Ревността, палеща като слънцето над хоризонта, Яростта, разрушителна като тропическата буря, са непознати в страната на твоите чувства — все още непознати.