Шарлот Бронте - Шърли

Тя не можеше да понесе спокойствието, с което говорех, докато самата бе тъй силно развълнувана. Точно така — аз исках да я развълнувам. Тя не бе в състояние да ми отговори, нито пък да ме погледне. Щях да съжалявам, ако се окажеше способна дори на едното от тези действия. Страните й пламтяха, сякаш някое алено цвете, през чиито листа се прокрадваха слънчевите лъчи, ги бе огряло със светлината си. По белите клепачи и тъмните мигли на сведените й очи трептеше всичко онова, което представлява красотата на полумъчителния, полусладостен срам.

Не след дълго тя овладя чувствата си и разумът взе връх над тях. Видях, че бе усетила бунта им и се готви да упражни властта си. Тя седна. На лицето й бе изписано нещо, което можех да прочета, и то казваше — виждам чертата на моята граница и нищо не е в състояние да ме накара да я премина. Усещам, зная докъде мога да разкрия чувствата си и кога трябва да затворя книгата. Изминах доста дълъг път и стигнах дотам, докъдето истинската, суверенна и неопетнена природа на моя пол ми позволи, но няма да направя нито крачка по-нататък. Сърцето ми може да се сломи, ако бъде отблъснато; нека се сломи, но то никога няма да ме опозори, никога няма да посрами женското у мен. Избирам страданието пред позора, смъртта пред предателството!

Що се отнася до мен, аз си казах: «Ако беше бедна, щях да падна в нозете й. Ако беше с обикновен произход, щях да я грабна в ръцете си. Но Златото и Положението й са два цербера, които я вардят от двете й страни. Любовта гледа и копнее, но не смее да посегне; Страстта обикаля наоколо, но не се осмелява да приближи. Верността и Предаността са уплашени. Няма какво да загубя в битката за спечелването й, няма какво да жертвувам — всичко е само печалба и затова е неимоверно трудно.»

Трудно или не, трябваше да направя нещо, нещо трябваше да кажа. Не можех, а и не исках да мълча пред онемялата скромност на цялата тази красота до мен. Казах следното, като все още изговарях думите спокойно, но колкото и тихо да ги произнасях, можех да ги чуя как се отронваха от устните ми с отчетлив и дълбок тон:

— И все пак зная, че съжителството ми с тази планинска нимфа, Свободата, ще бъде странно. Подозирам, че тя е роднина на онази Самота, която някога ухажвах и от която сега искам да избягам. Тези ореади са много особени — те връхлитат върху теб с неземното очарование на звездната нощ; изпълват сърцето ти с дива, но не и жарка наслада; красотата им е красотата на призраците, грацията им не е грацията на живота, а на сезоните и пейзажите в Природата; техен е росният цвят на утрото, тяхна е и ленивата руменина на вечерта, спокойствието на луната, неуловимата форма на облаците. Аз искам да притежавам нещо различно. Това самодивско великолепие охлажда погледа ми, отблъсква ръката ми със студенината си. Не съм поет и не мога да живея с абстрактни образи. Вие, мис Кийлдар, понякога на шега сте ме наричали философ материалист и сте намеквали, че съм живеел главно заради материалното. Несъмнено аз се чувствувам материален от главата до петите. И колкото и великолепна да е Природата, колкото и дълбоко да я боготворя с истинската сила на едно истинско сърце, все пак бих предпочел да я гледам през нежните човешки очи на една любима и прекрасна съпруга, отколкото през дивите зеници и на най-висшата богиня на Олимп.

— Хера не би могла да ви приготви пържола от бизон така, както вие я обичате — каза тя.

— Не би могла. Но ще ви кажа кой може — някоя сиротна девойка, бедна и без приятел край себе си. Бих искал да намеря такова момиче, достатъчно миловидно, за да го обикна, достатъчно умно и сърдечно, достатъчно възпитано, почтено и скромно. Не ме интересува дали е образована, а ми се иска да видя у нея онези природни дарования, с които не може да се сравни нищо заучено. Нека характерът й да бъде такъв, какъвто Съдбата пожелае — мога да се справя и с най-бурния. На едно такова създание бих искал първо да бъда учител, а след това съпруг. Бих научил своята избраница на моя език, на навиците и принципите си, а след това бих я удостоил с любовта си.

— Щял да я удостои! Боже господи! Да я удостои! — възкликна тя със свити устни.

— И ще бъда възнаграден хилядократно.

— Ако тя пожелае това, монсеньор.

— Ще трябва да го пожелае.

— Заявихте, че приемате всякакъв темперамент, който Съдбата пожелае. Принудата е кремък, който удря в огнивото на някои души.

— А любовта е искрата, която той предизвиква.

— Кой го е грижа за любов, която е като политналата нагоре искра — докато я зърнеш, и вече е изчезнала от погледа ти.