Шарлот Бронте - Шърли

В очите й проблесна развълнувана искра, устните й се отвориха, но тя отново ги затвори и поривисто се извърна.

— Кажете ми, кажете ми къде е тя, мис Кийлдар!

Още едно движение — цялото изтъкано от високомерие, огън и импулсивност.

— Трябва да узная това. Вие можете да ми кажете. Вие непременно ще ми кажете.

— Никога.

Тя се обърна, за да си тръгне. Можех ли отново да й позволя да си замине, както бе правила винаги? Не, вече бях отишъл твърде далеч, за да не доведа нещата до техния завършек. Бях се доближил твърде много до целта, за да се откажа от нея. Цялото бреме на съмненията, цялата тирания на нерешителността трябваше незабавно да бъдат премахнати, за да се изправя лице в лице с истината. Тя трябваше да поеме своята част от отговорността и да ми каже каква бе тази истина. Аз също трябваше да поема своята й да се придържам към нея.

— Една минутка, госпожице — казах аз, като поставих ръката си върху дръжката на вратата, преди да я отворя. — Разговорът ни тази сутрин бе дълъг, но последната дума още не е изречена — тя е ваша.

— Ще ме пуснете ли да мина?

— Не. Аз пазя вратата. По-скоро бих умрял, отколкото да ви позволя да ме оставите сега, без да ми кажете думата, която очаквам.

— И каква е думата, която се осмелявате да очаквате от мен?

— Тази, която изгарям от желание да чуя, която трябва и която ще чуя, тази, която не се осмелявате сега да премълчите.

— Мистър Мур, не разбирам за какво говорите. Опасявам се, че не сте на себе си.

Предполагам, че наистина, не приличах на себе си, защото видях, че я бях уплашил. Но това бе добре — тя трябваше да бъде уплашена, за да бъде спечелена.

— Знаете какво искам да кажа и за пръв път заставам пред вас такъв, какъвто съм. Забравете учителя. Сега искам да ви представя човека и да ви покажа, че той е джентълмен.

Тя трепна. Сложи ръката си върху моята, сякаш за да я отмести от бравата — със същия успех можеше да се опита да раздели две парчета мотал, споени едно с друго. След като разбра, че е безсилна отстъпи, и отново потрепери.

Не мога да обясня каква промяна настъпя у мен, но вълнението и ме окрили с някакъв нов порив. Не бях нито съкрушен, нито въодушевен от земите и златото й, не мислех нито за тях, нито пък ме интересуваха — те бяха нищо, дреболии, които не можеха да ме смаят. Виждах само нея — нейната млада и прекрасна фигура, грациозността, великолепието в скромността на моминството й.

— Моята ученичка — промълвих аз.

— Моят учител — бе тихият отговор.

— Трябва да ви кажа нещо.

Тя очакваше думите ми с наведено чело и пуснати надолу къдрици.

— Трябва да ви кажа, че в продължение на четири години вие растяхте в сърцето на учителя си и сега никой не може да ви изтръгне оттам. Трябва да заявя, че ме омагьосахте въпреки разума и житейския ми опит, въпреки разликата в положението и имота. Погледът, думите и движенията ви бяха тъй неотразими, така ми разкрихте недостатъците и добродетелите си — по-скоро прелестите си, защото те не притежават неумолимата строгост на добродетели, — че ви обикнах и ви обичам с целия си живот и сила. Сега знаете всичко.

Тя понечи да каже нещо, но не намери думи. Опита се да се пошегува, ала безуспешно. Аз отново страстно я уверих в любовта си.

— Е, добре, мистър Мур, и сега какво? — бе отговорът, който получих.

Човек би доловил в него известно раздразнение, ако не бе произнесен с треперещ глас.

— Нямате ли какво да ми кажете? Нямате ли любов за мен?

— Имам малко.

— Не бива да ме мъчите. Сега не съм в настроение за шеги.

— Нямам намерение да се шегувам. Искам да си вървя.

— Учудвам се как можете да ми кажете в такъв момент, че искате да си вървите. Да си вървите! Как! С моето сърце в ръката си, за да го оставите на тоалетната си масичка и да го прободете с карфиците си? Няма да помръднете оттук, няма да се отдалечите и на една крачка, докато не ми дадете залог — жертва за жертвата ми — вашето сърце за моето.

— Загубила съм някъде преди време това, което търсите — позволете ми да отида да го потърся.

— Кажете ми, че то е там, където често пъти са и вашите ключове — в мое притежание.

— Вие би трябвало да знаете. А къде са ключовете ми, мистър Мур? Честна дума, загубила съм ги отново. Мисис Джил иска пари, а аз нямам никакви, освен тези шест пенса.

Тя извади монетата от джоба на престилката си и ми я показа върху дланта си. Можех да се пошегувам с нея, но сега не беше време за това — въпросът бе на живот и смърт. Сграбчих монетата и ръката, която я държеше, и попитах: