Шарлот Бронте - Шърли

— Може да е било — не искам да кажа това. Но не бях в състояние да го направя. Струваше ми се, че нямах право да ви тревожа — нещастието засягаше само мен и исках да го запазя в тайна, но това се оказа против желанието на околните. Повтарям ви — мразя да съм обект на загрижено внимание или пък тема на тукашните клюкарки. Освен това всичко може да мине без последици, един бог знае!

Макар и крайно напрегнат, Мур не поиска незабавно обяснение. Той не позволи на нито един жест, поглед или слово да издаде нетърпението му. Неговото спокойствие се предаде и на Шърли. Увереността му вдъхна кураж и на нея.

— Най-обикновените неща могат да имат най-необикновени последствия — отбеляза тя, като свали една гривна от китката си, а след това откопча ръкава си, повдигна го нагоре и добави: — Погледнете тук, мистър Мур.

Шърли му показа някакъв белег на бялата си ръка — една доста дълбока, макар и вече зараснала вдлъбнатина, нещо между изгаряне и порязване.

— Не бих показала това на никого от Брайърфийлд, освен на вас, защото само вие можете да го приемете спокойно.

— Несъмнено в този малък белег няма нищо обезпокояващо — но историята му ще обясни повече.

— Колкото и да е малък, той ме лиши от сън и спокойствие, заради него отслабнах и изгубих ума си, защото този дребен белег ме накара да очаквам в недалечното бъдеще най-ужасното…

Ръкавът бе спуснат на мястото си, а гривната — отново доставена на ръката.

— Знаете ли, че ме подлагате на изпитание? — каза Мур с усмивка. — По природа съм търпелив, но пулсът ми започва да се ускорява.

— Каквото и да стане, вие ще ми помогнете, мистър Мур. Ще ми дадете опората на своето самообладание и няма да ме оставите на милостта на подплашените страхливци, нали?

— Не мога да ви обещая нищо сега. Разкажете ми първо историята, а след това искайте каквото ви е необходимо.

— Историята е много кратка. Един ден, преди около три седмици, излязох на разходка с Изабела и Гъртруд. Те се върнаха у дома преди мен, защото аз поизостанах, за да поговоря с Джон. След като го оставих, се поразходих по пътеката, където всичко бе много спокойно и потънало в сянка. Бях се уморила да бъбря с братовчедките си и не бързах да се присъединя към тях. Както си стоях облегната о колоната на портата, потънала в щастливи мисли за бъдещия си живот — понеже нея сутрин нещата бяха започнали да поемат пътя, по който отдавна бях очаквала да тръгнат…

„А! Предната вечер с нея е бил Нанъли!“ — помисли си Мур.

— Чух някакво запъхтяно дишане. Някакво куче тичаше към мен по алеята. Познавам повечето от кучетата в околността. Това бе Фебе, един от женските пойнтери на мистър Сам Уин. Бедното същество бягаше с наведена глава и с изплезен език — изглеждаше тъй, сякаш е била бита, цялата бе ожулена и в рани. Повиках я. Мислех да я примамя до дома и да я напоя и нахраня. Сигурна бях, че е пострадала — често пъти мистър Сам жестоко бие пойнтерите си. Тя бе прекалено объркана, за да ме познае, и когато се опитах да я погаля по главата, се извърна и зъбите й се впиха в ръката ми. Ухапа ме до кръв, а след това избяга, като дишаше тежко. Само след миг дотича пазача на мистър Уин с пушка в ръка. Попита ме дали не съм виждала Фебе. „По-добре вържете Тартар, госпожице — каза той, — и кажете на хората си да стоят у дома. Тръгнал съм подир Фебе, за да я застрелям, а конярят мина по друг път, та дано я пресрещне. Побесняла е.“

Мистър Мур се облегна назад и кръстоса ръце на гърдите си. Мис Кийлдар отново насочи вниманието си към парчето коприна и продължи да нашива върху него венец от теменужки.

— И вие не казахте това на никого, не потърсихте помощ, нито лек — не дойдохте дори при мен?

— Стигнах до вратата на учебната стая, но там куражът ме напусна. Предпочетох да премълча случилото се.

— Защо? Какво повече мога да желая аз на този свят, освен да ви бъда полезен с нещо?

— Нямах право.

— Чудовищно! И не сторихте нищо?

— Напротив. Влязох направо в помещението за пране, където прислужниците гладят почти през цялата седмица, тъй като вкъщи има толкова много гости. Докато те бяха заети с диплене и колосване, аз извадих една пръчка за набиране на дантела от огъня, опрях нажежения й връх в ръката си и натиснах с всичка сила. Желязото обгори малката рана. След това се качих горе.

— И не издадохте нито стон?

— Не мога да си спомня. Чувствувах се много нещастна. Струва ми се, че бях лишена, от каквато и да е твърдост или присъствие на духа — в главата ми бе истински хаос.