Шарлот Бронте - Шърли

— Аз съм съвсем добре — отвърна кратко тя.

— И все пак сте променена.

— Това няма значение за никого, освен за мен. Ние всички се променяме.

— Ще седнете ли? Преди известно време, мис Кийлдар, аз имах някакво влияние над вас — останало ли е нещо от него? Мога ли да считам, че това, което казвам, не се приема като проява на дързост?

— Дайте ми да чета нещо на френски, мистър Мур, мога дори да опитам някое упражнение от латинската граматика, но нека обявим примирие по всички въпроси на здравето.

— Не, не — точно сега е моментът да поговорим по тези въпроси.

— Говорете тогава, но не избирайте мен за тема — аз съм здрава.

— Не смятате ли за погрешно да твърдите и да повтаряте нещо, което не отговаря на истината?

— Уверявам ви, че съм добре. Нито кашлям, нито нещо ме боли, нито пък страдам от треска.

— Да не би да ме заблуждавате? Това ли е самата истина?

— Самата истина.

Луис Мур я погледна загрижено.

— Самият аз — каза той — не мога да открия някакви признаци на болест. Но защо тогава сте толкова променена?

— Нима съм променена?

— Ще се опитаме да открием доказателството.

— Как?

— Първият ми въпрос тогава е: спите ли както преди?

— Не, но не защото съм болна.

— Храните ли се с апетит както преди?

— Не, но не защото съм болна.

— Спомняте ли си този малък пръстен, прикрепен към ланеца на часовника ми? Той е на майка ми и е твърде малък, за да може да премине през ставата на малкия ми пръст. Много пъти сте ми го открадвали на шега — някога той ставаше на показалеца ви. Опитайте сега пак.

Тя се подчини, но пръстенът се отърколи от измършавялата малка ръка. Луис го вдигна и отново го сложи на ланеца. По разтревоженото му лице изби руменина. Шърли каза:

— Не е, защото съм болна.

— Не само че сте загубили съня, апетита и част от теглото си — продължи Мур, — но и духът ви вече не е тъй бодър. Освен това в погледа ви се чете някакво нервно вълнение, а в поведението ви личи безпокойство — преди не ви мъчеха подобни неща.

— Мистър Мур, да спрем дотук. Попаднахте точно в целта — изнервена съм. А сега да поговорим за нещо друго. Какво влажно време! Постоянно вали!

— Вие изнервена! О, да, ако мис Кийлдар е изнервена това не е без причина. Позволете ми да я открия. Позволете ми да погледна по-отблизо. Заболяването не е физическо — подозирах това. То дойде просто за миг. Зная в кой ден стана това. Забелязах промяната. Болката ви е душевна.

— Съвсем не. Изобщо не става въпрос за нещо толкова възвишено — просто нерви. О, да оставим тази тема.

— Само когато я изчерпим, а дотогава — не. Когато човек е обзет от нервно безпокойство, той трябва да сподели тревогата си с някого, за да може тя да се разсее. Бих искал да притежавам дарбата да убеждавам — тогава щях да ви склоня да говорите с желание. Струва ми се, че изповедта във вашия случай е наполовина равна на изцеление.

— Не — отвърна рязко Шърли. — И аз бих искала това да е възможно, но се страхувам, че не е.

Тя прекрати работата си за момент и седна. Опря лакът на масата, а след това облегна глава на ръката си. Мистър Мур имаше вид на човек, уверен, че е налучкал вярната посока по този труден път. Последните и думи съдържаха в себе си важно признание — след тях тя вече не можеше да твърди, че нищо не я измъчва.

Учителят й позволи да си отдъхне и да помисли няколко минути, преди да поднови атаката си. По едно време устните му понечиха да се отворят, но след като разсъди, реши, че е по-добре да удължи паузата. Шърли вдигна поглед към него — ако в този миг той бе проявил някакво неразумно чувство, може би резултатът щеше да бъде упорито и продължително мълчание. Но Мур изглеждаше спокоен, силен и уверен.

— По-добре да кажа на вас, отколкото на леля си — каза тя, — на братовчедките си, или пък на чичо си. Те всички ще вдигнат такава олелия, а аз се страхувам именно от нея, страхувам се от тревогата, от суматохата, от последиците. С две думи — никога не съм обичала да бъда център на някой малък домашен водовъртеж. Можете ли да понесете една малко неприятна изненада.

— Дори доста неприятна, ако е необходимо.

Нито един мускул не трепна по лицето на мъжа, но голямото му сърце биеше лудо дълбоко в гърдите му. Какво щеше да му каже тя? Нима се бе случила някоя непоправима беда?

— Ако мислех, че е правилно да дойда при вас, нямаше да пазя това в тайна нито за миг — продължи тя. — Щях да ви го кажа веднага и да потърся съвет.

— Защо да не е било правилно да дойдете при мен?