Шарлот Бронте - Шърли

— Мистър Мур, не мога да работя.

— Моето момче, вие сте болен.

— Сър, тялото ми не е по-зле от обикновено, но на душата ми е тежко.

— Затворете книгата. Елате тук, Хари. Елате до камината.

Хари закуцука напред. Учителят го настани в едно кресло. Устните на момчето трепереха, а очите му бяха налети със сълзи. То остави патерицата си на пода, сведе глава и заплака.

— Тази мъка не е причинена от физическо страдание, така ли, Хари? Нещо ви терзае — кажете ми какво е то?

— Сър, изпитвам такава мъка, каквато не ме е връхлитала никога преди. Искам да получа някакво облекчение, защото не мога да понасям повече тези терзания.

— Може би ако поговорим за това, ще изпитате някакво облекчение? Коя е причината? За кого става дума?

— Причината, сър, е Шърли, става дума за нея.

— Така ли?… Намирате ли я променена?

— Всички, които я познават, я намират променена. И вие също, мистър Мур.

— Не сериозно, не. Не виждам никаква промяна, която да не може да се оправи за няколко седмици при едно благоприятно развитие на нещата. Освен това не трябва да пренебрегваме нейните думи, а тя твърди, че е добре.

— Точно това е, сър — докато тя твърдеше, че била добре, й вярвах. Когато бивах тъжен, когато не бе край ме, нейното присъствие веднага ме съживяваше. А сега…

— А сега, Хари?… Казала ли ви е нещо? Вие двамата бяхте заедно в градината близо два часа тази сутрин — видях как тя ви говореше, а вие я слушахте. Вижте какво, мой драги Хенри! Ако мис Кийлдар ви е казала, че е болна, и ви е помолила да го пазите в тайна — не се подчинявайте. За нейно добро признайте всичко! Говорете, момчето ми!

— Тя да каже, че е болна! Предполагам, сър, че дори и да умира, тя пак ще се усмихва и ще твърди: „Нищо ми няма.“

— А какво сте научили тогава? Какви нови обстоятелства?…

— Научих, че току-що е направила завещанието си.

— Направила е завещанието си?

Учителят и ученикът се умълчаха.

— Тя ли ви каза това? — попита Мур, след като бяха изминали няколко минути.

— Каза ми го доста бодро, а не като нещо злокобно, както аз го възприех. Каза ми, че съм бил единственият човек, освен адвоката й, Парсън Хол, освен мистър Хол, освен мистър Хелстоун и мистър Йорк, който узнал за това. На мен желаела специално да разясни какво предвиждало завещанието й.

— Продължавайте, Хари.

— „Защото…“ — ми каза тя, като ме погледна с красивите си очи — о, колко са красиви те, мистър Мур! Обичам ги! Обичам я! Тя е моята звезда! Небето няма права над нея! Тя е прекрасна в този свят и е създадена за този свят. Шърли не е ангел, а е човек и трябва да живее с хората. Няма да я дадем на ангелите! Мистър Мур, ако някой от „божите синове“, с криле, широки и ясни като небето, сини и шумящи като морето, се спусне, пленен от красотата й, за да я грабне, трябва да му попречим! Ще го направя, макар и да съм само едно сакато момче.

— Хенри Симпсън, продължавайте, като ви казвам.

— „Защото — каза тя — ако не съм направила завещание и умра преди теб, Хари, цялото ми имущество ще бъде за теб. Но аз не възнамерявам това да бъде така, макар че то би се понравило на баща ти. Ти — каза тя — ще получиш цялото негово имение, което е голямо, по-голямо от Фийлдхед. Сестрите ти няма да получат нищо, за това им оставям малко пари, макар че не изпитвам, към двете, взети заедно, дори и половината от любовта, която изпитвам към една-единствена къдрица от твоята руса коса.“ След тези думи тя ме нарече „моят любимец“, като ми позволи да я целуна. После ми каза, че е оставила пари и на Каролайн Хелстоун, и че този дом с цялата покъщнина и книги, завещава на мен, тъй като не искала старото фамилно имение да се отдели от собствения й род. Остатъка от състоянието си, възлизащо на около дванадесет хиляди лири, без да се смятат парите за сестрите ми и за мис Хелстоун, не на мен, понеже вече съм бил богат, а на един благороден човек, който щял да ги използува, най-добре от всички. Един човек, каза тя, който бил едновременно и нежен и храбър, силен и милостив, човек, който не се биел в гърдите заради набожността си, но в чието сърце, тя била уверена в това, тайнството на вярата било чисто и неосквернено пред бога. Духът на любовта и утехата бил с него — не оставял сираците и вдовиците в беда и страдал от светската суета. След това братовчедка ми попита: „Одобряваш ли постъпката ми, Хари?“ Не успях да й отговоря, защото ме задавиха сълзи, както и сега.

Мистър Мур предостави на ученика си един миг, за да се пребори с чувствата си, а след това попита: