Шарлот Бронте - Шърли

В този домашен кръг — или по-скоро извън него — живееше възпитателят като някакво чуждо тяло.

Да, Луис Мур бе чуждото тяло в дома на семейство Симпсън — свързан с тях и въпреки това отделен, винаги присъствуващ и винаги на разстояние. Всеки от членовете на това образцово семейство се отнасяше към него с подобаваща почит. Бащата проявяваше строга любезност, която понякога дразнеше; майката, по природа с блага душа, бе внимателна, но официална; дъщерите виждаха в него просто една абстракция, а не жив човек. Ако се съди по държането им, възпитателят на брат им за тях не бе от плът и кръв. Те бяха образовани, образован бе и той — но не за тях. Те притежаваха умения, той също имаше известни дарби, които обаче оставаха скрити за техните възприятия. И най-вдъхновената рисунка, излязла изпод пръстите му, за тях представляваше само къс бяла хартия; и най-оригиналната забележка, отронила се от устните му не достигаше до ушите им. Нищо не бе в състояние да надмине благоприличието на тяхното собствено поведение.

По-добре би било да кажа, че нищо не можеше да се равнява с него. Спомням си един факт, който извънредно много удави Каролайн Хелстоун — тя установи, че, братовчед и няма нито един приятел във Фийлдхед, че и за мис Кийлдар той е просто обикновен учител и в много малка степен мъж и човек, както и за двете достопочтени мис Симпсън.

Какво се бе случило с добросърдечната Шърли, та бе толкова безразлична към незавидното положение на едно същество, което живееше тъй изолирано под нейния покрив? Тя не беше високомерна към него, но просто никога не го забелязваше, не му обръщаше никакво внимание. Независимо дали Луис бе наблизо, или отсъствуваше, дали разговаряше, или мълчеше, Шърли рядко забелязваше дори това, че той съществува.

Що се отнася до самия Луис Мур, той имаше вид на човек, привикнал с подобен начин на живот и решил да го понася за известно време. Мислите му сякаш бяха зазидани вътре в него и не надаваха глас от своя затвор. Той никога не се смееше, усмихваше се рядко и не се оплакваше. Задълженията си изпълняваше съвестно. Ученикът му го обичаше. Луис Мур не искаше нищо повече от останалия свят, освен вежливост. Дори изглеждаше, че не би и приел нищо повече, поне в този дом, защото, когато братовчедка му Каролайн плахо отправи към него негласно предложение за приятелство, той не я окуражи. Започна по-скоро да я отбягва, отколкото да търси компанията й. Изпитваше топли чувства само към още едно живо същество в къщата, освен към ученика си и това бе грубиянинът Тартар. Последният, винаги навъсен и опърничав с останалите, разви у себе си необикновено пристрастие към него — едно толкова изразено пристрастие, че понякога, когато Мур бе повикван и столовата и влизаше там, за да заеме мястото си на масата, без да бъде удостоен с ни най-малко внимание. Тартар се надигаше от леговището си до нозете на Шърли и се отправеше към мълчаливия учител. Веднъж — само веднъж — тя забеляза предателството. Тогава протегна бялата си ръка и с ласкав глас се опита да примами питомеца си обратно. Тартар се огледа и след известно умилкване и няколко въздишки — нещо съвсем типично за поведението му — все пак не се отзова на поканата й, а съвсем хладнокръвно се настани на задните си лапи до Луис Мур. Този господин притегли черната му муцуна върху коляното си и след като го потупа, почти незабележимо се усмихна на себе си.

През същата тази вечер някой по-бдителен наблюдател би забелязал, че след като Тартар поднови верността си към Шърли и отново се излегна близо до табуретката й, дръзкият възпитател успя само с една дума и жест да го примами обратно. Щом дочу думата, кучето наостри уши, а при жеста то се изправи и се запъти към Мур с любовно наведена глава, за да получи очакваната милувка. След като Тартар бе погален, многозначителната усмивка отново пробягна по кроткото лице на възпитателя.

— Шърли — каза Каролайн един ден, докато седяха сами в летния павилион, — знаехте ли, че братовчед ми Луис е възпитател в семейството на чичо ви, преди те да дойдат тук?

Шърли не отговори веднага, както имаше навик да прави, но най-сетне каза:

— Да, разбира се. Знаех го отпреди.

— Така си и мислех. Бях уверена, че това ви е известно.

— Е, и? Какво от това?

— Учудвам се, че никога не сте ми го споменавали.

— А защо това трябва да ви учудва?

— Просто е странно. Невъзможно ми е да намеря обяснение. Вие говорите много, говорите толкова свободно. Как е станало така, че никога не сте споменавали за това?