Шарлот Бронте - Шърли

Гледката съвсем не бе въодушевяваща — лъчите на лятната зора огряха едно място, където властвуваше опустошението. Целият шубрак нагоре по склона бе потънал в сянка и покрит с роса, а над него се зеленееше челото на хълма. Но точно тук, насред прекрасната клисура, Раздорът, изплъзнал се от надзор през нощта, бе изпотъпкал земята с копитата си и я бе оставил опустошена и смазана. Дупките на изпотрошените прозорци зееха по фасадата на тъкачницата, дворът бе гъсто осеян с камъни и парчета от тухли, а под стените на самата сграда — с лъскави парченца от изпотрошените прозорци. Тук-таме се търкаляха мускети и други оръжия, по чакъла имаше не едно алено петно. До портата, с лице към земята, бе проснато човешко тяло, а в окървавения прах се извиваха и стенеха пет-шест ранени.

Тази гледка промени изражението на мис Кийлдар — това бе горчилката след битката, когато смъртта и болката изместват възбудата и напрежението и остава чернилката, която яркият огън оставя след себе си, щом пламъкът му изтлее, топлината му се стопи и блясъкът му угасне.

— Точно това исках да предотвратя — каза тя с глас, чиято интонация издаде болката в душата и.

— Но вие не можехте да го предотвратите. Опитахте всичко, на което бяхте способна, но бе напразно — каза утешително Каролайн.

— Изпитвам жал към тия нещастници — бе отговорът, а искрата в очите и се стопи като капка роса. — Дали не е ранен някой от тъкачницата? Това чичо ви ли е?

— Да, той е. Ето го и мистър Малоун и… О, Шърли! Това е Робърт!

— Е, добре (Шърли бе възвърнала предишния си тон), няма нужда да забивате нокти в ръката ми. Сама виждам, че гледката не е прекрасна. Поне за него бяхме сигурни, че е тук, където и да се намираха другите.

— Той идва към нас, Шърли!

— По-точно към водната помпа, за да си измие ръцете и челото, което, както разбирам, е одраскано.

— Но той кърви, Шърли. Пуснете ме, трябва да отида там.

— Нито крачка.

— Той е ранен, Шърли!

— Глупости!

— Аз трябва да бъда при него, толкова много искам да отида — не бих понесла да ме спрат.

— Но защо?

— Да му кажа някоя дума, да го попитам как се чувствува и какво мога да направя за него.

— За да го раздразните и ядосате, за да направите него, а също и себе си за смях пред тези войници, пред мистър Малоун, чичо си и прочие. Дали ще му се понрави, как смятате? Ще искате ли да си припомните това само след седмица?

— Винаги ли трябва да търпя ограничения и наставления? — попита Каролайн доста разпалено.

— Заради него — да. А още повече заради вас самата. Уверявам ви, че ако сега се покажете, само след час ще се разкайвате, както и Робърт.

— Мислите, че това няма да му се понрави, Шърли, така ли?

— В много по-малка степен, отколкото когато спряхме, за да ни пожелае лека нощ — нещо, за което вие толкова много се ядосвахте.

— Но това беше само на шега — нямаше никаква опасност.

— А това пък е на сериозно и не трябва да го притесняваме.

— Исках да отида при него само защото ми е братовчед, разбирате, нали?

— Разбирам много добре. Но наблюдавайте го в този момент. Вече си е измил челото и кръвта спря да тече — раната му е просто една драскотина, виждам я от тук. Сега той ще се погрижи за ранените.

И наистина мистър Мур и мистър Хелстоун обиколиха двора, като прегледаха всяко проснато тяло. После дадоха наставления да се вдигнат ранените и да се внесат в тъкачницата. След като това бе изпълнено, на Джо Скот бе заповядано да оседлае коня на господаря си и понито на мистър Хелстоун и двамата мъже се отправиха в галоп в различни посоки, за да търсят лекарска помощ.

Каролайн все още не се бе успокоила.

— Шърли, Шърли, така ми се искаше да му кажа поне една думичка, преди да си отиде — тихо мълвеше тя, докато в ъгълчетата на очите й се събираха сълзи.

— Защо плачете, Лина? — малко строго попита мис Кийлдар. — Трябва да се радвате, вместо да тъжите. Робърт е извън всякаква опасност, той е победител — в боя бе хладнокръвен и смел, а в победата си е сдържан. Нима сега е време… нима това е причина за сълзи?

— Вие не знаете какво е в душата ми — изхлипа Каролайн, — каква мъка, какво объркване, нито пък знаете причината за това. Разбирам, че славата и добрината на Робърт трябва да ни радват. Така го чувствувам и аз, от една страна, но от друга пък се чувствувам толкова нещастна. Толкова съм отдалечена от него, а имаше време, когато бях толкова близо. Оставете ме, Шърли, нека да си поплача няколко минути — така ще ми олекне.