Шарлот Бронте - Шърли

Каролайн се надигна. Шърли я прегърна и двете застанаха заедно и неподвижно като стройните стволове на две дървета. Този рев продължи дълго, а когато секна, нощният въздух все още бе изпълнен от движенията и разговорите на тълпата.

— А сега какво? — се питаха наблюдателките.

Не се случи нищо. Тъкачницата остана тиха като мавзолей.

— Той не може да е сам! — прошепна Каролайн.

— Бих заложила всичко, което имам, че нито е сам, нито пък е разтревожен — отвърна Шърли.

Бунтовниците отправиха няколко изстрела. Този сигнал ли очакваха защитниците? Изглежда, бе така. Смълчаната и бездейна досега тъкачница се пробуди — огън блъвна от празните рамки на прозорците и мускетният залп остро отекна из долината.

— Най-сетне Мур проговори! — каза Шърли. — Изглежда, че има дарба за езици; това не бе един-единствен глас.

— Той изчакваше, никой не може да го обвини в прибързаност — заяви Каролайн. — Те стреляха първи, изпочупиха портата и прозорците му, отправиха залп срещу крепостта му, преди той да ги отблъсне.

Какво ли ставаше в момента? Трудно бе да се разбере в тъмнината, ала нещо ужасно, някакъв нов смут се развихряше там: свирепи атаки, отчаяна защита — дворът на тъкачницата, самата тъкачница, всичко бе пламнало в бойни действия. Огнестрелните оръжия почти не замлъкваха, а в кратките промеждутъци долиташе шум от борба, блъскане, тъпчене и викове. Целта на нападателите, изглежда, бе да проникнат в тъкачницата, тази на защитниците — да ги отблъснат. Двете девойки чуха как водачът на бунтовниците извика: „Заобиколете отзад, момчета!“, после дочуха и друг глас, който отговори: „Елате, добре ще ви посрещнем!“

— Към кантората! — отново прогърмя командата.

— Заповядайте! Очакваме ви! — бе отговорът.

Гласът, който се обади, бе гласът на Мур. По тона му можеха да разберат, че неговата душа в тоя момент бе разгорещена от сблъсъка. Девойките се досещаха, че бойната стръв бе събудена у всеки от мъжете, които се биеха там, и в този миг властвуваше с пълна сила над мислещото човешко същество. И двете чувствуваха как лицата им пламтят, а пулсът им напира във вените им; и двете не съзнаваха, че не биха били полезни с нищо, ако се втурнеха надолу към мястото на стълпотворението — у тях нямаше желание нито да раздават, нито да получават удари. Но не можеха да избягат — Каролайн не изпитваше подобно желание, а още по-малко Шърли; не можеха й паднат, не можеха да откъснат очи, от мрачната и ужасна сцена, от кълбата дим, и изпъстрени от огъня на мускетите — за нищо на света.

Как и кога ще свърши всичко? Този въпрос отекваше в тяхната гръд с ударите на пулса им. Ще настъпи ли момент, в който биха могли да помогнат с нещо? Те чакаха да разберат именно това. Макар че Шърли бе омаловажила шеговито закъснението им и бе готова да се шегува със своя или нечий чужд ентусиазъм, на драго сърце би дала една от най-хубавите си ниви срещу възможността да бъде от полза.

Тази възможност не й бе предоставена, желаната минута не настъпи, а и не съществуваше вероятност това да стане. Мур бе очаквал това нападение с дни, може би дори със седмици и се бе приготвил за всеки негов момент. Беше укрепил тъкачницата, която сама по себе представляваше доста здрава постройка. Той бе хладнокръвен и смел мъж и се бе заел със защитата й с непоколебима твърдост. Тези, които бяха с него, се заразиха от духа му и подражаваха на държането му. Бунтовниците никога преди не бяха се натъквали на подобен отпор. При нападението на другите тъкачници те не бяха срещали никаква съпротива, а за организиран и решителен отпор, не бяха и сънували. Когато водачите им видяха огъня, поддържан упорито от мъжете в тъкачницата, когато се убедиха в самообладанието и решимостта на собственика й, когато чуха отправеното към тях предизвикателство и покана за среща със смъртта, когато съзряха как хората им падат ранени покрай тях, те разбраха, че тук не могат да постигнат нищо. Беше направена проверка, при която хората отговаряха на номера, а не на имена. След това те се пръснаха из полето, като оставиха след себе си тишина и разруха. Нападението — от началото до самия му край — не продължи повече от час.

Денят вече приближаваше — западът потъмня, а на изток се появяваше сияние. Човек би помислил, че девойките, които наблюдаваха сблъсъка, в този момент биха искали да се втурнат към победителите, на чиято страна бяха техните симпатии. Но вместо това, те много предпазливо се приближила до пострадалата тъкачница, а когато няколко войници и други мъже внезапно се появиха пред голямата врата, която се отваряше към двора, двете бързо се скриха под един навес за складиране на старо желязо и дървен материал, откъдето можеха да наблюдават, без да бъдат забелязани.