Шарлот Бронте - Шърли

— Не, господине. Не, мистър Хелстоун — това не би се понравило на майка ми — умоляваше Суийтинг.

— А поначало аз никога не се меся в неща от подобно естество — отбеляза Дън.

Хелстоун се усмихна язвително; Малоун изцвили като кон в смеха си. Сетне напъха оръжията обратно на местата им, взе шапката и тоягата си и като заяви, че никога не се е чувствувал по-склонен да се бие, отколкото в момента, и че желаел цяла тълпа мърляви дрипльовци да се довлекат до тъкачницата на Мур тази нощ, излезе, вземайки стъпалата надолу по две наведнъж, и така силно затръшна външната врата след себе си, че разтърси цялата къща.

Вечерта беше неимоверно мрачна — звезди и луна бяха удавени в оловни буреносни облаци, които през деня биха изглеждали сиви, но в този нощен час имаха цвета на норка. Ала Малоун не бе човек, склонен към съзерцание на природата. Промените й, в по-голямата си част, отминаваха незабелязани от него — той можеше да върви в продължение на цели мили в някой априлски ден, тъй различен във всеки свой час, без да забележи любовното докосване между земята и небето, без да съзре слънчевия лъч, погалил върховете на хълмовете и поръсил по тях зелени усмивки, сляп за това как след дъжда те гушеха хребетите си в надвисналите кичури на облаците. Поради тази причина той не си направи труда да сравни тазвечерното небе — една спотайваща се, набраздена бездна, в която само някъде на изток, отвъд хоризонта, пещите на железодобивната фабрика в Стилброу мятаха своето мъждукащо зарево — с небето на една безоблачна мразовита нощ. Не се терзаеше от въпроса къде са се дянали съзвездията и планетите, нито пък жалеше за синьо-черното спокойствие на въздушния океан, обсипан с тези бели островчета, под които сега един друг океан, с по-тежки и по-гъсти води, се рееше и ги закриваше от погледа. Упорито следваше пътя си, с леко наведено напред тяло, килнал по ирландски шапката на тила си. „Туп, туп“ — тракаше той по каменната настилка, където пътят можеше да се похвали с подобно съоръжение; „шляп, шляп“ — през разкаляните коловози, където тази настилка бе заменена от рядка киша. Оглеждаше се за определени ориентири — за острия връх на брайърфийлдската църква, а по-нататък — за светлините на „Червената къща“. Това бе странноприемница и когато я наближи, тлеещият огън в камината, чиито отблясъци се виждаха през полуспуснатото перде на прозореца, гледката на чашите върху кръглата маса и на веселяците, насядали по дървените пейки, едва не отклониха курата от пътя му. Той копнееше за чаша уиски с вода — ако беше на друго място, тази мечта моментално би била реализирана, но компанията, насъбрала се в трапезарията, се състоеше от самите риаши на мистър Хелстоун, а те всички познаваха курата. Ето защо той въздъхна и отмина.

На това място човек трябваше да се отдели от главния път, тъй като разстоянието до тъкачницата можеше значително да се съкрати, ако се тръгнеше напряко през полята. Тези поля бяха равни и еднообразни — Малоун тръгна направо, като прескачаше плетища и огради. Най-сетне се спря пред една постройка, която имаше вид на просторен дом, макар и с неправилна форма — човек първо виждаше една висока кула, сетне дълга предна част, след това една ниска кула, а по-нататък — гъст сноп от високи комини. Зад сградата имаше няколко дървета. Тя бе потънала в мрак — нито една свещ не блещукаше в прозорците. Липсваха каквито и да било признаци на живот — стичащият се от стрехите дъжд и дивото басово свистене на вятъра покрай комините и между клоните бяха единственият шум наоколо.

Отвъд тази сграда полята, дотук равни, изведнъж се спускаха надолу — явно там имаше някаква падина, защото откъм ниското се чуваше шумът на течаща вода. В падината мъждукаше някаква светлина и Малоун се насочи към този маяк.

Стигна до малка бяла къщурка — белият и цвят се виждаше дори и в гъстия мрак — и почука на вратата. Отвори му червенобузеста прислужница. Свещта в ръката й осветяваше тесен коридор, завършваш със също толкова тясно стълбище. Две врати, тапицирани с тъмночервено сукно, и една тъмночервена пътека надолу по стълбите контрастираха със светлия тон на стените и белия под; всичко блестеше от чистота.

— Мистър Мур у дома си ли е?

— Да, господине, но не е тук.

— Не е тук ли! А къде е тогава?

— В тъкачницата — в кантората.

При тези думи една от вратите се отвори.

— Дойдоха ли вече колите, Сара? — чу се оттам женски глас, последван начаса от надникването на една женска глава.