Александър Дюма: Сан Феличе

Той се именуваше Франческо Карачоло, от древния род на князете Карачоло, свикнали да бъдат посланици на крале и любовници на кралици.

Застанал беше прав на командния си пост, както би постъпил при битка.

Над кърмата на галерата беше разпънат пурпурен навес с герба на Двете Сицилии, предназначен да предпази от слънцето августейшите пътници, които заслоняваше.

Пътниците образуваха три групи с различно държание и външност.

Първата и най-значителна от трите се състоеше от петима мъже, заели центъра на кораба; трима от тях бяха извън навеса, на самата палуба; на шиите им, с панделки в различни цветове, бяха окачени кръстове от всички държави, а по изпъстрените с ордени гърди се преплитаха корони. Двама души имаха за служебна отлика златни ключове, закачени на копчетата в талията на фрака им; това означаваше, че имат честта да са шамбелани.

Централната личност в тази група беше висок, едър и як четиридесет и седем годишен мъж. От навика да се навежда, за да чуе тези, които му говорят, беше леко попрегърбен. Въпреки извезания със злато костюм, въпреки елмазите на ордените, които искряха по мундира му, въпреки обръщението „Ваше величество“, повтаряно непрестанно от тези, които разговаряха с него, външността му беше най-обикновена и нито една черта, при по-подробно вглеждане, не откриваше царствено достойнство. Той имаше големи нозе, едри ръце, дебели глезени и китки; ниско чело, показващо отсъствие на възвишени чувства, и полегата брадичка, признак на слаб и нерешителен характер, подчертаваха още повече прекалено големия и дълъг нос, издаващ низка похот и груби нагони; само погледът беше жив и насмешлив, но почти винаги неискрен, а понякога жесток.

Този човек беше Фердинанд IV, син на Карл III, c божия милост крал на Двете Сицилии и на Ерусалим, испански инфант, херцог на Парма, Пиаченца и Кастро, наследствен велик княз на Тоскана, наричан от неаполските ладзарони съвсем просто, без никакви титли и превземки крал Назоне.

Този, с когото той разговаряше най-много, облечен по-скромно от всички, макар и в бродиран дипломатически фрак, беше шестдесет и девет годишен старец, нисък, с побелели и пригладени назад редки коси. Имаше тясно лице, каквото хората от простолюдието наричаха така изразително „изрязано с нож“; остър нос и брадичка, хлътнала уста, проницателен, ясен и умен поглед; по ръцете му, необикновено грижливо гледани, се спускаха маншети от великолепна английска дантела, а по пръстите се виждаха пръстени със скъпи и старинни камъни; той носеше само два ордена — звездата на Сан Дженайо 15 15 Неаполитански орден. Б.пр. и червения кордон на ордена на Банята 16 16 Английски орден, учреден в 1399 г. Б.пр. — украсен със звезди златен медал, върху който сред три императорски корони се вижда скиптър между роза и бодил.

Този човек беше сър Уилям Хамилтън, млечен брат на крал Джордж III и от тридесет и пет години посланик на Великобритания при двора на Двете Сицилии.

Тримата останали бяха адютантът на краля, маркиз Маласпина, първият министър — ирландецът Джон Ектън, и херцог Д’Асколи, кралски шамбелан и приятел.

Втората група, напомняща картина от Анжелика Кауфман 17 17 Анжелика Кауфман — швейцарска художничка (1741–1807). Б.пр. , се състоеше от две жени, на които и най-равнодушният наблюдател, дори ако не знаеше ранга и известността им, не можеше да не обърне внимание.

По-възрастната от двете, при все че бе минала вече блестящите дни на първата младост, бе запазила забележителни останки от красотата си; доста висока на ръст, тя бе започнала да пълнее и това би изглеждало преждевременно при голямата й свежест, ако няколко дълбоки бръчки, прорязали матовото властно чело с цвят на слонова кост не толкова от възрастта, колкото от политически грижи и от бремето на короната, не издаваха четиридесет и петте години, които тя навършваше; необикновено хубавите руси коси с очарователен оттенък обрамчваха възхитително лицето, чийто първоначален овал се бе леко деформирал от пристъпи на нетърпение и мъка.

Когато някоя мисъл ги съживеше внезапно, уморените, разсеяни сини очи излъчваха някакъв мрачен, почти хипнотизиращ плам, който от отражение на любов, след това от плам на честолюбиви стремежи се бе превърнал накрая в мълния на омразата; влажните начервени устни, от които долната — издадена напред — придаваше понякога неизказано презрителен израз на лицето, бяха изтънели и избледнели от непрестанните ухапвания от все още здравите бисерни зъби.