Александър Дюма: Сан Феличе

„Човек смята, че слуша измислена приказка, когато чуе да му разказват, че неаполитанският крал не само ходи на риболов, но и сам продава уловената риба; но то е съвършено вярно: аз съм присъствал на това забавно и неповторимо зрелище и ще ви го опиша.

Обикновено кралят лови риба в оня край на морето, който е близо до върха Паузилипе, на три-четири мили от Неапол; след богат улов той се връща на сушата, а щом слезе, започва най-голямото удоволствие от това развлечение: на брега излагат целия улов, след това купувачите идват да се спазарят лично с краля. Фердинанд не дава нищо на почек, иска дори да му броят парите, преди да предаде стоката си, и проявява твърде мнително недоверие. Всички наобикалят краля, на първо място ладзароните 4 4 Ладзарони (ит.) — бедняци, босяци. Б.пр. , защото с тях той се държи по-приятелски, отколкото с останалите зрители; но ладзароните са много любезни към чужденците, които желаят да видят по-отблизо краля. Щом започне продажбата, гледката става извънредно комична; кралят продава колкото се може по-скъпо, хвали рибата си, като я предлага с височайшите си ръце, и се старае да не пропусне нищо, което би убедило купувачите да я вземат.

Неаполитанци, обикновено твърде фамилиарни, се отнасят в тези случаи съвсем свободно с краля, обиждат го като някой обикновен продавач на риба, който иска прекалено скъпо; кралят се забавлява много от ругатните им и се смее от сърце; после отива да разкаже на кралицата как е минал риболовът и продажбата на рибата, намирайки повод да се шегува на воля; но докато кралят се занимава с лов и риболов, кралицата и министрите, както вече казахме, управляват по свое усмотрение, от което държавните дела никак не печелят.“

Почакайте още малко и крал Фердинанд ще се яви пред нас в друга светлина.

Този път няма да разпитваме Горани, пътешественика, зърнал за миг краля, когато продава риба или препуска за уговорен лов; сега ще се обърнем към един от придворните, Палмиери ди Мичике, маркиз де Вилалба, любовник на кралската любовница, който ще ни представи Фердинанд в цялата му цинична страхливост.

И така слушайте: говори маркиз Де Вилалба, и то на нашия език:

„Известни са ви, нали, подробностите по отстъплението, поточно по бягството на Фердинанд по време на събитията в Долна Италия в края на 1798 година. Ще ги припомня с две думи.

Шестдесет хиляди неаполитанци, командвани от австрийския генерал Мак и насърчавани от присъствието на своя крал, напредваха победоносно към Рим, когато Шанпионе и Макдоналд съединиха слабите си корпуси, нахвърлиха се на тази армия и я разгромиха.

Фердинанд беше в Албано, когато научи за това съкрушително поражение.

— Fuimmo! Fuimmo! 5 5 Fuimmo (ит.) — да бягаме. Б.пр. — И наистина избяга.

Но преди да се качи в колата, каза на спътника си:

— Драги Асколи, както знаеш, сега навсякъде гъмжи от якобинци. Тия кучи синове мислят само как да ме убият. Дай да си разменим дрехите. Докато пътуваме, ти ще бъдеш крал, а пък аз — херцог Д’Асколи. Така ще се излагам на по-малка опасност.

Казано — сторено: великодушният Асколи се съгласява радостно с това невероятно предложение; побързва да облече униформата на краля и му дава своята, после сяда отдясно на колата и размахва камшика!

Като нов Дандино 6 6 Дандино — глупав педант, герой в творби на Рабле, Расин и Лафонтен. Б.пр. , херцогът играе непостижимо ролята си, докато стигнат Неапол, а Фердинанд, вдъхновяван от страха, се държи като най-смирен царедворец — да помисли човек, че през целия си живот не е вършил нищо друго.

Кралят наистина остана завинаги признателен на херцог Д’Асколи за тази рядка проява на роялистка преданост и докато беше жив, не престана да го обсипва с блестящи доказателства за своето благоволение; но по някаква странност, обяснима само с нрава на владетеля, често му се случваше да подиграва херцога за предаността му, като осмиваше същевременно собствената си страхливост.

Бях веднъж заедно с този царедворец у херцогиня Ди Флоридиа, когато кралят влезе да я отведе към трапезата. Обикновен, незначителен приятел на домакинята, аз почувствах като особена чест присъствието на новодошлия и промърморих през зъби Domine non sum dignus 7 7 Domine non sum dignus (лат.) — Господи, не съм достоен. Б.пр. , като дори се отдръпнах на няколко стъпки, когато благородната дама, хвърляйки последен поглед на тоалета си, започна да хвали херцога и привързаността му към височайшия й любовник.