Мика Валтари - Синухе Египтянина

Самотата не ме плашеше, защото по рождение бях самотник и целия си живот бях прекарал в самота, но сърцето ми се сви при мисълта, че повече нямаше да виждам Тива, че никога вече под краката си нямаше да усещам меката пръст на Кеми и нямаше да пия от водата на Нил. Затуй рекох на Хоремхеб:

— Тъй като заради ожесточеността и острия ми език хората ме отбягват, аз имам малко приятели и може би ще ми позволиш да се сбогувам с тях. Бих искал с Тива също да се сбогувам, да мина още веднъж по алеята на овните, да вдъхна уханието на тамян сред пъстрите колони на големия храм и миризмата на пържена риба в бедняшкия квартал, когато привечер жените стъкват огньове пред глинените къщурки, а мъжете се прибират от работа с отмалели плещи.

Ако бях заплакал и се проснех ничком в нозете му, Хоремхеб сигурно щеше да откликне на молбата ми, защото беше тщеславен и главна причина за неговата неприязън спрямо мен явно беше усещането, че не му се възхищавам и в сърцето си не го признавам за истински фараон. Но въпреки слабостта и овчедушието си аз не исках да се унижавам пред него, понеже знанието не бива да се унижава пред властта. Затуй отново сложих ръка пред устата си, прикривайки с прозявка вълнението и страха си — нали когато най-много се боя, на мен винаги ми се приспива, с което, струва ми се, се отличавам от много други хора. Тогава Хоремхеб отговори:

— Не одобрявам празните сбогувания и протакания, понеже самият аз съм воин, прям човек и не обичам мекушавостта. Ще облекча заминаването ти, като те отпратя незабавно. Не ми трябват никакви размирици и протести заради теб, защото в Тива ти си известен, и то по-известен, отколкото сам предполагаш. Затуй ще тръгнеш в затворен паланкин, а ако някой пожелае да те съпроводи до мястото на изгнанието ти, няма да го възпра. Само че ще трябва да остане при теб завинаги — дори след смъртта ти не бива да се връща и ще остане там до собствената си смърт. Опасните мисли са като чумата, пренасят се лесно от човек на човек, та не искам твоята зараза да се върне в Египет чрез някой друг. Но ако под твои приятели имаш предвид някакъв мелничарски роб със зараснали кости на пръстите или някакъв художник пияница, който клечи край пътя и чертае божества, или пък неколцината негри, навъртали се в дома ти, то напразно ще ги търсиш да се сбогувате, защото са поели на дълъг път и никога не ще се завърнат.

В този миг мразех Хоремхеб, ала още по-силно мразех себе си, понеже — без да го искам — ръцете ми продължаваха да сеят смърт и приятелите ми пострадваха заради мен. Вече не се съмнявах, че Хоремхеб бе погубил или обрекъл на смърт в синайските медни рудници неколцината мои приятели, които бях събрал около себе си затуй, че все още си спомняха за Атон. Не му отвърнах нищо, поклоних се с отпуснати пред коленете ръце и се оттеглих, поведен от стражите. Преди тръгването ми той на два пъти отвори уста да каже нещо и дори направи крачка след мен, ала спря, изплющя с камшика и рече:

— Такава е волята на фараона!

Сетне стражите ме затвориха в един паланкин и ме изведоха от Тива. Покрай трите тивански планини те ме понесоха към пустинята на изток, крачейки по прокарания от Хоремхеб каменен път. Двадесет дни ме носиха, докато стигнахме до едно пристанище, където веднъж в годината плаващите до Пунт кораби се товареха и разтоварваха, след като от Тива първо се спускаха по течението и през канала преминаваха от реката до източното море. Понеже пристанището беше населено място, пътувахме още три дни покрай брега до едно изоставено село, обитавано някога от рибари. Тук стражите определиха къде да се движа и ми построиха къща. В нея живея от години, в нея остарях и отпаднах. Не ми е липсвало нищо, което съм пожелавал, живея като богаташ, разполагам с писци, с изящни папируси и абаносови кутии, в които държа написаните от мен книги и лекарските си принадлежности. Сега пиша последната, петнадесетата книга. Вече нямам нищо за разказване, уморих се да пиша, ръцете и очите ме заболяха и едва различавам писмената по папирусите.

Струва ми се, че ако не бях писал, нямаше да изкарам дълго. Докато пишех, изживявах живота си повторно, макар че в него хубавото за разказване беше малко. Пишех заради себе си — да мога да живея и да си обясня защо съм живял. Но аз така и не разбрах защо съм живял — в края на моята последна книга представата ми за това е по-малка, отколкото в началото на първата. И все пак писането ми носеше голяма утеха. Всеки ден през тези години морето беше пред мен, виждах го червено и черно, денем зелено, а нощем бяло, в знойните дни по-синьо от сините камъни и ми додейваше да го гледам, защото морската шир е твърде голяма и страшна, за да може човек да я гледа цял живот. Главата го заболява, а на залез-слънце при вида на морето сърцето му сякаш пропада в дълбок кладенец.