Мика Валтари - Синухе Египтянина

Ала Хоремхеб ставаше все по-недоверчив и така настъпи денят, когато неговите стражи дойдоха у дома, надянаха ми сандалите, заметнаха ме с дреха, разгониха с дръжките на копията си болните от двора и ме отведоха при него. Отново беше пролет, приливът се беше оттеглил и лястовиците неспокойно се стрелкаха над речната вода, натежала от жълта тиня. Стражите ме изправиха пред Хоремхеб, който през тези години се бе състарил, лицето му бе пожълтяло и мускулите му приличаха на отоци по високото изпосталяло тяло. Погледна ме с безрадостните си очи и поде:

— Синухе, неведнъж карах да те предупредят, но ти не обърна внимание на предупрежденията ми и продължаваш да говориш пред хората, че войнишкият занаят бил най-долният и най-презреният от всички занаяти. Казваш, че по-добре било децата да умират в майчината утроба, отколкото да се раждат за войници, и че на жената й стигали две-три деца. Повече не било нужно да ражда и по-добре да бъдела щастлива с отглеждането на две-три деца, отколкото бедна и нещастна с девет-десет. Казвал си също, че всички богове били еднакви, а всички храмове — тъмни пещери, и си твърдял, че богът на лъжефараона превишавал всички останали богове. Според теб човек не бивало да продава и купува други хора като роби, говорел си, че народът, който орял и сеел, жънел и прибирал зърното в хамбари, притежавал земята, дето я засявал, и хамбарите, в които прибирал реколтата, макар тази земя да принадлежала на фараона или на бога. Казвал си също, че моята власт не се отличавала кой знае колко от хетската, и още много дивотии си приказвал. Всеки друг за много по-малко отдавна щеше да вади камъни в каменоломните и да се превива под тоягите. Аз обаче бях снизходителен към теб, Синухе, понеже някога бяхме приятели и докато жрецът Ейе беше жив, ти ми трябваше като единствен свидетел срещу него. Сега вече не си ми нужен, а напротив — докато си жив, от теб и от онова, което знаеш, мога да имам вреда. Ако беше разумен, щеше да си държиш устата, да си гледаш животеца и да си доволен от съдбата си, защото наистина нищо не ти липсва. Ти обаче бълваш гнусотии срещу мен, което повече не мога да понасям.

Думите му ставаха все по-ядни, той заплющя със златния камшик по измършавелия си крак, сбърчи вежди и продължи:

— Честна дума, досаждаш ми като пясъчна бълха между пръстите на краката и като говежда муха на гърба. В градината си не мога да търпя безплодни храсти, по които покарват само отровни тръни. В Кеми отново е пролет, след оттеглянето на водата лястовиците се потулват в тинята да летуват, гълъбите гукат и акациите цъфтят. Лошо годишно време е пролетта, защото поражда неспокойствие и злословие, разгорещени хлапаци гледат на кръв, вдигат камъни и замерят стражите, а изображенията ми в храмовете вече са бивали осквернявани с говежди тор. Затуй се налага да те прогоня от Кеми, Синухе, та кракът ти никога вече да не стъпва на египетска земя. Позволя ли ти да останеш тук, ще дойде ден, когато ще трябва да наредя да те погубят, а това не ми се иска, след като си ми бил приятел. Безразсъдните ти приказки могат да се превърнат в искра, която ще подпали сухите тръстики, а веднъж пламнали, те ще изтлеят в пепел. Ето как понякога думите стават по-опасни от копията. Аз ще прочистя Кеми от злите езици, както добрият градинар прочиства зеленчуковите лехи от плевели. Напълно разбирам хетите, които набучват на колове покрай пътищата си всички магьосници. Не ще допусна в Кеми отново да лумнат пожари — нито заради хора, нито заради богове. Затуй ще те прогоня, Синухе. Така или иначе ти, изглежда, никога не си бил египтянин, а някакъв странен урод, някакъв мелез, в чиято болна глава се загнездват болни мисли.

Може би беше прав и болката в сърцето ми сигурно се дължеше на това, че в жилите ми свещената кръв на фараоните се бе смесила с мъртвешката кръв на Митани, избледняла при залеза на света. При все това от думите му ме досмеша и от учтивост сложих ръка пред устата си, за да прикрия смеха си. Иначе неговата закана ме сепна, защото Тива беше моят роден град, в него бях израснал и нямах желание да живея някъде другаде. Смехът ми обиди много Хоремхеб, който бе очаквал, че ще се просна в нозете му и ще моля за милост. Затуй той замахна с фараонския камшик и отсече:

— И така, прогонвам те от Египет за вечни времена, а когато умреш, тялото ти също не бива да се погребва в Египет, макар че разрешавам по стар обичай да бъде балсамирано, за да устои на смъртта. Ще бъде погребано на брега на източното море, откъдето потеглят корабите за Пунт и където те заточавам. В Сирия не мога да те прогоня, защото тя все още представлява купчина тлеещи въглени, които не е нужно да се раздухват. В Куш също не мога да те заточа, понеже твърдиш, че цветът на човешката кожа нямал значение и че негрите и египтяните били равностойни, та нищо чудно да посадиш нелепи мисли в негърските глави. Морският бряг обаче е пуст, там спокойно можеш да приказваш на червените вълни и на черния пустинен вятър, а от скалите на воля можеш да изнасяш проповеди пред чакалите, гарваните и змиите. Стражите ще определят докъде можеш да се движиш и ще те прободат с копията си, ако прекрачиш установената от тях граница. Иначе няма да изпитваш никакви лишения — ще имаш мека постеля и обилна храна и всяка твоя разумна молба ще бъде изпълнена. Изгнанието ти в самота е достатъчно сурово наказание и понеже някога бяхме приятели, не искам да те угнетявам по друг начин. Важното е, че ще се отърва от противните ти брътвежи.