Хенрик Сенкевич - С огън и меч (Книга втора)

— Аз пък съм чувал, че те нямат достъп до невинна душа.

— До душата нямат, но до тялото имат.

— Ой, жалко би било за хубавицата! Тя е кръв и мляко! Знаел е нашият бащица какво да вземе от Бар.

Овсивуй млясна с език.

— Не ще и дума, златна ляшка.

— А мене, чичо, ми е жал за нея — каза младият казак. — Когато я слагахме в люлката, тя скръсти ръце като за молитва и само молеше: „Убий ме, казва, не ме зачерняй, казва, мене, нещастна!“

— Няма да й бъде лошо.

По-нататъшният разговор беше прекъснат от приближаването на Горпина.

— Хей, молойци — каза вещицата. — Това са Татарски поляни, но вие не се страхувайте, защото тук е страшно само през една нощ в годината. Дяволски дол и моят хутор са вече близо.

Скоро се чу кучешки лай. Групата влезе в гърлото на дола, който беше напречен на реката и толкова тесен, та едва четири конника можеха да се движат един до друг в него. В дъното на дола течеше поточе, което блестеше като змия при лунната светлина и се спускаше бързо към реката. Но колкото по̀ навлизаше групата, стръмните и урвести стени се разширяваха навътре и се образуваше доста просторен валог, който се издигаше леко нагоре и бе обграден от скали. Тук-таме растяха високи дървета. Тук не вееше вятър. От дърветата падаха дълги черни сенки, а по облените от лунната светлина места блестяха силно някакви обли или продълговати предмети, в които молойците със страх разпознаха човешки черепи и пищяли. Затова се оглеждаха настръхнали наоколо и се кръстеха от време на време. Ненадейно в далечината между дърветата блесна светлинка и веднага дотърчаха две кучета, страшни, огромни, черни, с пламнали очи, които лаеха и виеха при вида на хората и конете. Гласът на Горпина най-сетне ги умири и те започнаха да тичат около конниците, като при това хъхреха и пъхтяха от умора.

— Чудна работа — шепнеха молойците.

— Това не са кучета — измърмори старият Овсивуй с глас, който издаваше дълбока убеденост.

В това време иззад дърветата се показа къща, зад нея обор, а по-нататък и по-нагоре още една тъмна постройка. Наглед къщата беше солидна и голяма, а прозорците светеха.

— Това е моето седалище — каза Горпина на Богун, — а там е воденицата, която меле жито само за нас, но аз съм врачка и врачувам на водата при воденичното колело. Ще поврачувам и на тебе. Момата ще живее в гостната, но щом искаш да украсиш стените, засега ще трябва да я сложим в другата част на къщата. Спирайте и слезте от конете!

Групата се спря, а Горпина започна да вика:

— Черемис! Хуку! Хуку! Черемис!

Някаква фигура със снопче запалена борина в ръка излезе пред къщата, вдигна огъня нагоре и загледа мълчаливо пристигналите.

Това беше стар човек, страхотно грозен, дребен, почти джудже, с плоско квадратно лице и с полегати очи като цепки.

— Какъв дявол си ти? — попита го Богун.

— Ти не го питай — каза момичето. — Езикът му е отрязан.

— Ела по-близо.

— Слушай — продължи Горпина, — а не може ли да пренесем момата във воденицата? Тук молойците ще нареждат гостната и ще забиват гвоздеи, та тя ще се събуди.

Казаците слязоха от конете и започнаха внимателно да отвързват люлката. Сам Богун следеше с най-голяма грижа всичко и сам крепеше люлката откъм главата, когато я пренасяха във воденицата. Джуджето вървеше напред и светеше с борината. Княгинята, упоена от Горпина с приспивна билка, изобщо не се събуди, само клепачите й трепкаха леко при светлината на факлата. Лицето й се оживяваше от тия червени блясъци. Може би някакви чудесни сънища сънуваше девойката, защото се усмихваше сладко през време на тоя поход, който приличаше на погребение. Богун я гледаше и му се струваше, че сърцето му ще пръсне ребрата на гръдния му кош.

— Мила моя, кукувичке моя! — шепнеше той тихо, а страшното, макар и прекрасно лице на разбойника беше омекнало и гореше от силния огън на любовта, която го бе обхванала и го обхващаше все повече, както забравеният от пътник огън обхваща дивата степ.

Горпина вървеше до него и му казваше:

— Когато се събуди от тоя сън, ще бъде здрава. Раната й заздравява, ще бъде здрава…

— Слава Богу! Слава Богу! — отговаряше бунтовническият главатар.

В това време молойците започнаха да свалят от шестте коня грамадни вързопи пред къщата и да вадят плячката, която се състоеше от гоблени, килими и други ценни вещи, взети в Бар. Запалиха в гостната голям огън и докато едни внасяха нови и нови тъкани, другите ги окачваха по дървените стени на стаята. Богун не само беше помислил за сигурна клетка за своята птица, но беше решил да украси тая клетка, та робството да не изглежда твърде непоносимо за птичката. Скоро той се върна от воденицата и сам наблюдаваше работата. Нощта минаваше и месецът бе вече отместил бялата си светлина от върховете на скалите, а в гостната още се чуваха приглушените удари на чуковете. Простата стая все повече заприличваше на истински салон. Накрая, когато стените бяха изцяло покрити с гоблени, а подът постлан, отново донесоха тук спящата княгиня и я сложиха върху меки възглавници.